Клайв Луис - Последната битка

Към края на дните на Нарния далеч на запад, отвъд Гората с фенера и близо до големия водопад живееше една маймуна. Беше толкова стара, че вече никой не си спомняше кога се бе заселила по тези места. Това бе най-умната, най-грозната, най-сбръчканата маймуна, която можете да си представите. Имаше малка дървена къщурка с покрив от листа високо между два клона в короната на огромно дърво. Казваше се Шифт. В тази част на гората почти не се срещаха Говорещи зверове, хора или джуджета, но Шифт си имаше един приятел и съсед — магарето на име Пъзъл. Или поне така казваха те, двамата — че са приятели, инак бихте помислили, че Пъзъл е по-скоро слуга на Шифт, отколкото неин приятел. Той вършеше всичко. Когато отиваха заедно на реката, Шифт пълнеше големите кожени мехове с вода, но Пъзъл ги носеше на връщане. Когато им трябваше нещо от градчетата надолу край реката, Пъзъл отиваше с големи празни кошове на гръб и се връщаше пак с тях, но пълни и тежки. А Шифт изяждаше най-хубавата храна, която Пъзъл донасяше, тъй като, както казваше маймуната:

— Разбираш ли, Пъзъл, аз не мога да паса трева и да ям магарешки бодили като теб, тъй че е съвсем честно да си наваксвам по друг начин.

А Пъзъл винаги отвръщаше:

— Естествено, Шифт, естествено. Разбирам.

Пъзъл никога не се оплакваше, защото знаеше, че Шифт е далеч по-умна от него. Той дори смяташе, че е много мило от страна на Шифт, че изобщо дружи с него. И ако понякога Пъзъл се решаваше да спори, Шифт казваше:

— Хайде, Пъзъл, аз знам по-добре от теб какво трябва да се направи. Знаеш, че не си умен, нали?

А магарето винаги отвръщаше:

— Да, Шифт. Права си. Наистина не съм ум.

После въздъхваше и правеше това, което бе казала Шифт.

Една сутрин в началото на годината двамата се разхождаха по брега на Котлето. Това е голямото езеро точно под скалите в западния край на Нарния. Големият водопад се излива в него с шум, който напомня непрестанен гръм, а от другата му страна реката на Нарния продължава пътя си. Водопадът кара водата в Котлето да танцува и бълбука, да клокочи и да се върти безспир, сякаш кипи. Оттам идва името на езерото — Котлето. Най-буйно е в началото на пролетта, когато реката се пълни с всичкия стопен сняг, който се стича от планините — високо отвъд Нарния, в Западната пустош. Оттам идва и реката. Докато гледаха Котлето, Шифт внезапно посочи с тъмния си кльощав пръст и каза:

— Виж, какво е това?

— Кое какво е? — попита Пъзъл.

— Това, жълтото, дето се спусна по водопада. Виж! Ето го пак, носи се по повърхността. Трябва да разберем какво е.

— Трябва ли? — попита Пъзъл.

— Естествено, че трябва — отговори Шифт. — Може да е нещо полезно. Просто бъди добро момче и скочи в езерото, за да го извадиш. Тогава ще можем да го разгледаме по-добре.

— Да скоча в езерото ли? — попита Пъзъл, помръдвайки с дългите си уши.

— Ами как ще го извадим, ако не го направиш?

— Ама… ама — започна Пъзъл — няма ли да е по-добре ти да влезеш? Защото, нали разбираш, ти си тази, която иска да разбере какво е, а аз не държа особено. Пък и ти имаш ръце. Когато става дума за улавяне на неща, не отстъпваш по нищо на човек или на джудже. Аз имам само копита.

— Не мога да повярвам, Пъзъл — каза Шифт. — Въобще не бих предположила, че можеш да кажеш подобно нещо. Изобщо не го очаквах от теб.

— Защо, какво толкова лошо съм казал? — попита магарето със смирен гласец, понеже усещаше, че Шифт е дълбоко засегната. — Исках просто да кажа…

— Да помислиш, че аз ще вляза във водата! — възкликна маймуната. — Сякаш не знаеш прекрасно, че слабото място на всички маймуни са гърдите им, защото лесно простиват! Добре тогава. Ще вляза. Въпреки че вече ми е хладно от този безмилостен вятър, ще вляза. Най-вероятно ще умра. И тогава ще съжаляваш — гласът на Шифт звучеше, сякаш ей сега ще избухне в плач.

— О, не, о, не, о, не! — почти изрева Пъзъл. — Нямах това предвид, Шифт, повярвай ми. Нали знаеш колко съм глупав и как не мога да мисля за две неща едновременно. Бях забравил за слабите ти гърди. Разбира се, че ще вляза. Дори не си помисляй да влизаш. Обещай ми, че няма да го направиш, Шифт.

И тъй, маймуната обеща, а Пъзъл затропка с четирите си копитца по скалистия бряг, за да намери място, откъдето да нагази в езерото. Дори да оставим студа настрана, влизането в движещата се и разпенена вода не беше шега работа. Пъзъл стоя разтреперан цяла минута, преди да се реши. Тогава Шифт извика зад него: