Клайв Луис: Последната битка

Пъзъл се върна привечер. Не припкаше, а пристъпяше търпеливо и тежко, както правят магаретата.

— Нямаше портокали — каза той, — нямаше и банани. И аз съм много уморен.

После легна на земята.

— Ела да пробваш прекрасното си ново палто от лъвска кожа — подкани го Шифт.

— О, не ме интересува тази стара кожа — отговори Пъзъл. — Ще я пробвам утре сутринта. Толкова съм изморен тази вечер.

— Ама наистина си много нелюбезен, Пъзъл — каза Шифт. — Ако ти си толкова уморен, за мен какво ще кажеш? Докато ти се разхождаше бодро из долината, аз цял ден усилено работих, за да ти ушия палтото. Ръцете ми са така изморени, че едва държа ножицата. А ти едно благодаря не искаш да ми кажеш, дори не поглеждаш палтото… и не те интересува… и… и…

— Скъпа Шифт — скочи на крака Пъзъл, — толкова съжалявам. Отвратителен съм. Разбира се, че ще ми бъде приятно да го пробвам. Изглежда просто разкошно. Сложи ми го веднага. Моля те, сложи ми го.

— Тогава стой мирно — каза маймуната.

Кожата беше много тежка за нея, но накрая с дърпане и бутане, с пъшкане и пуфтене успя да я сложи на магарето. Върза я под тялото на Пъзъл, върза и краката за тези на магарето, както и опашката за неговата. Доста голяма част от сивия нос и лицето на магарето се виждаха през отворената уста на лъвската глава. Всеки, който някога е виждал истински лъв, не би се заблудил нито за миг. Но ако никога през живота си не си виждал лъв и погледнеш магарето в лъвската кожа, положително ще го сбъркаш с лъв, особено ако не се приближава много, ако времето е мрачно и ако Пъзъл не изреве и не изчатка с копита.

— Изглеждаш прекрасно, прекрасно! — възкликна маймуната. — Ако някой те види сега, ще те вземе за Аслан, за самия Велик Лъв.

— Това би било ужасно — каза Пъзъл.

— Не, няма да е ужасно — отвърна Шифт. — Защото всеки ще изпълнява онова, което му кажеш.

— Но аз не искам да им казвам нищо.

— Помили си колко добри неща бихме могли да направим! — възкликна Шифт. — Нали знаеш, че аз ще съм до теб и ще те съветвам. Ще измислям умните нареждания, които ти ще даваш. И всички ще трябва да ни се доверяват, дори самият крал. Ще сложим в ред цяла Нарния.

— Но не е ли всичко наред и сега?

— Какво?! — изкрещя Шифт. — Всичко да е наред ли? Като няма портокали и банани?!

— Ами, виж — започна Пъзъл, — то няма много хора… Всъщност не мисля, че някой друг, освен теб иска портокали и банани.

— А и захар също — продължи Шифт.

— Хм, да — съгласи се магарето. — Нямаше да е зле, ако имаше повече захар.

— Добре, тогава, значи се разбрахме — каза маймуната. — Ти ще се правиш на Аслан, а аз ще ти казвам какво да говориш.

— Не, не, не! — запротестира Пъзъл. — Не казвай такива ужасни думи. Няма да е редно, Шифт. Може и да не съм много умен, но дотолкова ми е ясно. Какво ще стане с нас, ако се появи истинският Аслан?

— Предполагам, че ще бъде много доволен — отговори Шифт. — Сигурно ни е изпратил тази лъвска кожа нарочно, за да можем да оправим положението. Пък така или иначе, той никога не се появява. Поне напоследък.

В този миг, точно над главите им, се чу оглушителен гръм и земята потрепери. И двете животни загубиха равновесие и паднаха по очи.

— Ето! — запъхтяно възкликна Пъзъл, щом успя да си поеме дъх. — Това е предзнаменование… предупреждение. Знаех си, че правим нещо ужасно. Веднага свали тази отвратителна кожа от мен.

— Не, не! — каза маймуната (чийто ум бе много съобразителен). — Това е предзнаменование за обратното. Тъкмо щях да кажа, че ако истинският Аслан, както ти го наричаш, искаше да продължим да правим това, щеше да изпрати гръм и земетресение. Беше ми на езика, само дето предзнаменованието взе, че дойде, преди да успея да го изрека. Сега няма как да не го направиш, Пъзъл. И, моля те, стига сме спорили вече. Знаеш, че не ги разбираш тия работи. Какво може да знае едно магаре за предзнаменованията?

Около три седмици по-късно последният от кралете на Нарния седеше под вековния дъб, който растеше край вратата на малката му ловна хижа. Когато времето се затоплеше напролет, той често отсядаше в нея за десетина дни. Постройката бе ниска, със сламен покрив и се намираше недалеч от източния край на Гората с фенера и малко над мястото, където двете реки се вливат… Обичаше да живее в нея простичко и спокойно, далече от тържествеността и великолепието на Каир Паравел — тронния град. Името му бе крал Тириан и беше двадесет — двадесет и пет годишен. Имаше широки и силни рамене, ръце и крака със здрави мускули, но още рядка брада. Очите му бяха сини, а лицето — безстрашно и открито.