Клайв Луис: Последната битка

— Може би все пак ще е по-добре аз да скоча, Пъзъл.

Като чу това, Пъзъл отвърна:

— Не, не. Нали ми обеща. Ей сегичка влизам.

И влезе.

Огромна топка пяна се блъсна в муцуната, напълни устата му с вода и го заслепи. После за няколко секунди той съвсем потъна и когато отново изплува, вече бе в съвсем друга част на езерото. Течението пак улови Пъзъл и го завъртя все по-бързо и по-бързо, докато го закара под самия водопад. Мощната струя го потопи дълбоко, толкова дълбоко, че никак не бе сигурен дали ще успее да задържи дъха си, докато изплува пак. Когато най-сетне се издигна на повърхността и малко се приближи до нещото, което се опитваше да хване, то отплува надалеч от него и също беше уловено от водопада и запокитено на дъното. После то изплува, но Пъзъл вече се намираше далеч от целта, по-далеч от всякога.

Най-после, уморен до смърт, целият натъртен и вкочанен от студ, той успя да сграбчи нещото със зъби. Излезе, понесъл го пред себе си, като оплиташе предните копита в него, защото то бе голямо като килимче, много тежко, студено и лигаво.

Хвърли го на земята пред Шифт и застана прогизнал и треперещ. Едва си поемаше дъх. Но маймуната въобще не го погледна, нито го попита как се чувства. Прекалено бе заета да обикаля около нещото, да го разстила, потупва и души. В погледа й проблесна дяволита искрица, като се обърна към Пъзъл:

— Това е лъвска кожа.

— Ии… аа… аа… а, така ли? — задъхано попита Пъзъл.

— И се чудя… чудя се… чудя се — говореше Шифт сама на себе си, защото много усилено мислеше.

— Чудя се кой ли е убил горкия лъв — каза Пъзъл. — Трябва да го погребем.

— А, това не е бил Говорещ лъв — отсече Шифт. — Не се тревожи за това. Отвъд водопадите в Западната пустош няма Говорещи зверове. Тази кожа сигурно е била на някой ням, див лъв.

Между другото, това бе вярно. Някакъв ловец, човек, бе убил и одрал този лъв нейде високо из Западната пустош преди няколко месеца. Но това е извън нашата история.

— Въпреки това, Шифт — каза Пъзъл, — дори кожата да е била на ням, див лъв, не сме ли длъжни да я погребем както подобава? Искам да кажа, не са ли лъвовете доста… ами, доста важни животни? Заради… знаеш Кой. Не разбираш ли?

— Я недей да се затормозваш с идеи, Пъзъл — каза Шифт. — Защото, нали знаеш, мисленето не е най-силната ти страна. От тази кожа ще направим хубаво топло зимно палто за теб.

— О, не мисля, че ми се иска — каза магарето. — Ще изглежда… искам да кажа, другите животни могат да си помислят, че… не, няма да се чувствам…

— Какви ги дрънкаш? — попита Шифт, като се чешеше отдолу нагоре, както правят маймуните.

— Мисля, че ще е непочтително към Великия Лъв, към самия Аслан, ако магаре като мен тръгне насам-натам, облечено в лъвска кожа — каза Пъзъл.

— Я по-добре недей да спориш — каза Шифт. — Какво разбира едно магаре като теб от подобни неща? Нали знаеш, че не те бива в мисленето, Пъзъл, затова защо не ме оставиш да мисля вместо теб? Защо не се отнасяш към мен, както аз към теб? Ето, аз не си мисля, че мога да правя всичко. Знам, че теб повече те бива за някои неща. Затова и те оставих, та да влезеш в езерото — знаех, че ще се справиш по-добре от мен. Но защо на свой ред не ми позволиш да правя нещо, което аз мога, а ти не можеш? Нищо ли няма да ми оставиш да върша? Бъди справедлив. Едно ти, друго аз.

— Е, да, естествено, щом така казваш — отвърна Пъзъл.

— Чуй тогава — каза Шифт. — Я по-добре изприпкай пъргаво надолу по реката до Чипингфорд и виж дали там има портокали или банани.

— Ама, много съм уморен, Шифт — умолително измрънка Пъзъл.

— Да, но си вир-вода и ти е студено — отговори маймуната. — Имаш нужда от нещо сгряващо. Бързото тичане ще свърши чудесна работа. Освен това днес в Чипингфорд е пазарен ден.

И Пъзъл естествено се съгласи да отиде.

Веднага щом остана сама, Шифт се заклатушка ту на два крака, ту на четири, докато стигна до своето дърво. Залюля се от клон на клон, като не спираше да дърдори и да се хили, и влезе в къщурката си. Вътре намери игла, конец и голяма ножица, защото беше умна маймуна и джуджетата я бяха научили да шие. Пъхна кълбото конец в устата си и бузата й се изду, сякаш смучеше голям бонбон, защото конецът беше много дебел и повече приличаше на връв. Стисна иглата с устни и хвана ножицата с лявата си ръка. После се спусна по дървото и с клатушкане отиде до лъвската кожа. Седна до нея и се хвана за работа.

Веднага разбра, че гърбът на кожата ще е прекалено дълъг за Пъзъл, а вратът твърде къс. Затова отряза голямо парче от гърба и от него уши яка за дългия врат на магарето. После отряза главата и заши яката между нея и раменете. Сложи връв от двете страни на кожата, за да може да се върже на корема и гърдите на Пъзъл. От време на време прелиташе по някоя птичка, Шифт спираше да шие и тревожно вдигаше глава. Не искаше никой да вижда какво прави. Но нито една от птичките, които видя, не беше Говореща птица, така че нямаше значение.