Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Имаше някога едно момче на име Юстас Кларънс. Фамилията му бе Скруб 1 1 От англ. Scrub — незначителен малък човечец — бел.ред. и почти напълно я заслужаваше. Родителите му го наричаха Юстас Кларънс, а учителите — Скруб. Не мога да ви кажа как го наричаха приятелите му, защото нямаше такива. Той не казваше на родителите си майко и татко, а Харолд и Алберта. Те самите бяха много съвременни и напредничави хора. Бяха вегетарианци, непушачи, въздържатели и носеха специален вид бельо. В къщата им имаше малко мебели и почти никакви завивки по леглата, а прозорците бяха винаги отворени.

Юстас Кларънс обичаше животните, особено бръмбарите — но само мъртви и забучени с карфици върху картон. Обичаше и онези книги, в които имаше и информация, и картинки на зърнохранилища или пък на дебелички дечица от други страни, които правеха упражнения в образцови училища.

Юстас Кларънс не харесваше братовчедите си, четиримата Певънзи — Питър, Сюзан, Едмънд и Луси, но доста се зарадва при новината, че последните двама ще им идват на гости. Дълбоко в себе си обичаше да командва и да тормози другите. И макар да бе слабичък и дребен и не можеше да се опре дори на Луси, да не говорим за Едмънд, знаеше десетки начини да им направи живота черен, щом си е у дома, а те са само гости.

Едмънд и Луси изобщо не искаха да гостуват на чичо Харолд и леля Алберта. Но нямаха друг избор. Баща им отиваше за четири месеца в Съединените американски щати да изнася лекции, а майка им трябваше да замине с него, понеже от десет години не бе вземала истински отпуск. Питър учеше упорито за изпит и щеше да прекара лятото, като взема уроци от стария професор Кърк, в чиято къща четирите деца бяха преживели чудни приключения преди много години по време на войната. Ако той все още живееше в същата къща, щеше да покани всички да му гостуват. Само че оттогава професорът бе обеднял и сега обитаваше малка селска къща само с една стая за гости.

Щеше да е прекалено скъпо да заминат другите три деца за Щатите, затова отпътува само Сюзан. Възрастните я смятаха за красавицата на семейството и понеже не я биваше много в ученето (иначе бе зряла за възрастта си), майка им каза, че „за нея ще бъде по-полезно да замине за Щатите, отколкото за малките“. Едмънд и Луси се опитаха да не злобеят заради късмета на Сюзан, но все пак бе ужасно, че трябваше да прекарат лятната ваканция на гости у леля си. „Но за мен е още по-ужасно — роптаеше Едмънд, — защото ти поне ще си имаш собствена стая, а аз ще трябва да съм в една стая с онзи досадник Юстас.“

Историята започна през един следобед, когато Едмънд и Луси бяха откраднали няколко скъпоценни минути насаме. И, естествено, разговаряха за Нарния, тяхната собствена тайна страна. Предполагам, че повечето от нас си имат свои тайни страни, но те са само въображаеми. Едмънд и Луси имаха повече късмет от останалите хора. Тяхната тайна страна бе истинска. Бяха ходили в Нарния два пъти — не наужким или насън, а наистина. Естествено, бяха се озовали там чрез магия — единствения начин да попаднеш в страната. Бяха обещали или почти обещали, че някой ден ще се завърнат отново. Можете да си представите, че те често разговаряха за това, по-точно винаги, когато им се удадеше възможност.

Двамата бяха в стаята на Луси, седнали на края на леглото й, и разглеждаха картината на отсрещната стена. Това беше единствената картина в къщата, която им харесваше. На леля Алберта не й допадаше (именно затова я беше скрила в тази забутана стаичка на втория етаж), но не можеше да я изхвърли, защото й беше подарък от човек, когото не искаше да обиди.

Картината изобразяваше кораб, който „летеше“ почти направо срещу тях. Носът му бе позлатен и оформен като драконска глава с широко отворена уста. Имаше само една мачта и голямо, яркопурпурно квадратно платно. Отстрани — това, което се виждаше от страните зад позлатените криле на дракона — корабът беше зелен. Той току-що се беше възкачил на гребена на една прекрасна синя вълна. По-близкият склон на вълната се спускаше напред и бе покрит с ивици и мехурчета. Корабът бе леко наклонен към бакборда си — явно беше понесен от бърз вятър. (Между другото, ако изобщо смятате да четете тази книга и ако още не знаете тези думи, най-добре запомнете, че лявата страна на кораба, когато се гледа напред, се казва бакборд, а дясната — щирборд.) Слънчевата светлина падаше отляво и водата от тази страна беше наситена със зелени и пурпурни цветове. От другата страна цветът й бе тъмносин от сянката на кораба.