Клайв Луис: Плаването на „Разсъмване“

— Въпросът е дали това не разваля още повече нещата — каза Едмънд. — Гледаш нарнийски кораб, а не можеш да се озовеш там.

— Е, все пак гледането е по-добре от нищо — отвърна Луси. — А този кораб наистина има много нарнийски вид.

— Пак ли старата игричка? — ухили се Юстас Кларънс, който беше подслушвал пред вратата и сега влезе в стаята. Миналата година, когато беше на гости на семейство Певънзи, той успя да ги чуе как си говорят за Нарния и обичаше да ги дразни за нея. Разбира се, Юстас смяташе, че те си измислят всичко, и тъй като беше неспособен да измисли каквото и да било, не одобряваше разговорите им.

— Не си желан тука — хладно отбеляза Едмънд.

— Опитвам се да се сетя за един стих — каза Юстас. — Звучи така:

— Първо на първо, „Нарния“ и „психиатрия“ не се римуват — отговори Луси.

— Това е асонанс — каза Юстас.

— Не го питай какво е асо… нещо си! — намеси се Едмънд. — Той точно това иска. Не казвай нищо и може би ще си излезе!

При такова посрещане повечето момчета или се изнасят, или побесняват. Юстас не направи нито едно от двете. Просто продължи да се мотае наоколо ухилен и след малко заговори пак.

— Харесва ли ви тази картина? — попита той.

— За бога, не му позволявай да започне пак да разсъждава за изкуството и прочие — бързо рече Едмънд, но Луси, която винаги казваше истината, вече беше отговорила:

— Да. Много ми харесва.

— Това е една скапана картина — рече Юстас.

— Няма да я виждаш, ако излезеш — каза Едмънд.

— Защо ти харесва? — обърна се Юстас към Луси.

— Ами, първо — започна Луси, — харесва ми, защото корабът изглежда сякаш наистина се движи. И водата изглежда сякаш наистина е мокра. И вълните изглеждат сякаш наистина се надигат и спадат.

Разбира се, Юстас знаеше много начини да отговори на това, но замълча. А не каза нищо, защото точно тогава погледна вълните и видя, че те наистина изглеждаха сякаш се надигат и спадат. Той беше пътувал на кораб само веднъж (и то само до остров Уайт) и преживя ужасен пристъп на морска болест. От гледката на вълните отново му се догади. Той позеленя и се опита да погледне пак. И тогава и трите деца се ококориха и зяпнаха.

Това, което видяха, не е за вярване, когато го четете, но беше почти толкова трудно за вярване и когато ставаше пред очите им. Предметите на картината се движеха. Изобщо не приличаше и на кино — цветовете бяха прекалено ярки и естествени. Носът на кораба се заби във вълната и се посипаха безброй пръски. После вълната се извиси зад кораба и за пръв път се видяха палубата и кърмата. След това изчезнаха, когато следващата вълна срещна кораба и носът се надигна отново. В същия миг тетрадката върху леглото до Едмънд се разлисти, вдигна се и се понесе по въздуха към стената зад тях. Луси усети как косата й се вее около лицето като през ветровит ден. А денят бе наистина ветровит, само дето духаше от картината. Изведнъж заедно с вятъра долетяха и шумовете — бученето на вълните, плискането на вода в борда, скърцането и непрекъснатият грохот на вятъра и водата. Но това, което наистина убеди Луси, че не сънува, бе силният мирис на солено.

— Престанете — долетя гласът на Юстас, писклив от уплаха и недоволство. — Това е някакъв глупав номер, който вие двамата ми погаждате. Престанете, защото ще кажа на Алберта… О-о-о!

Другите двама бяха свикнали с приключенията, но когато Юстас Кларънс изкрещя „О-о-о!“, те също извикаха „О-о-о!“. Причината беше огромната студена и солена струя, която рукна от картината, и те останаха без дъх от удара й, освен че се измокриха до кости.

— Ще строша това скапано нещо! — извика Юстас.

В този момент се случиха няколко неща. Юстас се втурна към картината. Едмънд, който знаеше някои неща за вълшебствата, скочи след него, за да го предупреди да внимава и да не се държи като глупак. Луси се вкопчи в Юстас от другата му страна и бе повлечена напред. Дотогава или те се бяха смалили, или картината беше станала много по-голяма. Юстас скочи и се опита да я смъкне от стената, но се озова на рамката. Пред него имаше не стъкло, а истинско море с вятър и вълни, които се разбиваха в рамката като в скала. Той се уплаши и сграбчи другите двама, които току-що бяха скочили до него. За секунда се сборичкаха и закрещяха. Точно когато помислиха, че са запазили равновесие, огромна синя вълна връхлетя върху им, помете ги и ги повлече към морето. Устата на Юстас се напълни с вода и отчаяният му вик внезапно секна.