Клайв Луис: Сребърният стол

Беше мрачен есенен ден. Джил Поул плачеше зад физкултурния салон.

Плачеше, защото я бяха тормозили. Разказът ни не е училищна история, затова ще се спра колкото се може по-накратко на училището (което и без това не е приятна тема). В него учеха както момчета, така и момичета, а старото му име беше „смесено училище“. Мнозина смятаха, че „омесени“ са идеите в главите на ръководството му. Според тези люде на децата трябваше да се позволява да правят каквото искат. За съжаление това, което петнадесетина от по-големите момичета и момчета най-много искаха да правят, беше да тормозят останалите. Там се случваха най-различни ужасии, които в обикновено училище щяха да бъдат разкрити и прекратени още преди края на срока. Във въпросното учебно заведение обаче нещата не стояха така. Дори и да разкриеха нарушителите, нито ги изключваха, нито ги наказваха по друг начин. Директорката твърдеше, че представляват интересни случаи от психологическа гледна точка. Викаше ги и разговаряше с тях с часове. И ако знаеха какво да кажат пред нея, крайният резултат бе, че ставаха нейни любимци, а не обратното.

Ето защо Джил Поул плачеше в този мрачен есенен ден, седнала на влажната пътечка между гърба на физкултурния салон и храсталака. Изобщо не бе преставала да плаче, когато откъм ъгъла на салона се зададе момче с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. Едва не се блъсна в нея.

— Защо не гледаш къде вървиш? — ядоса се Джил Поул.

— Добре де — отвърна момчето, — няма нужда да започваш… — Но в този миг той забеляза лицето й и веднага смени тона. — Хей, Поул, какво има?

Джил само направи гримаса. Личеше, че се опитва да каже нещо, но а-ха да заплаче отново.

— Предполагам, че са били Онези, както обикновено — намръщено каза момчето и набута ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

Джил кимна. Нямаше нужда да обяснява дори и да можеше да проговори. И двамата го знаеха.

— Виж какво — започна отново той, — няма смисъл всички ние да…

Намеренията му бяха добри, само дето говореше, сякаш започваше да изнася лекция. Джил внезапно побесня, което е нормална реакция, ако някой те прекъсне, докато плачеш.

— Я се махай и си гледай работата! — викна тя. — Никой не те е молил да се месиш, нали? Точно ти ли си човекът, който ще ми казва какво трябвало да направим? Може би искаш да кажеш, че е необходимо през цялото време като теб да се подмазваме на Онези, да им правим услуги и да сме непрекъснато на тяхно разположение?

— О, боже! — възкликна момчето.

Приседна на ивицата трева до храсталака, но стана много бързо, защото тревата бе цялата мокра. За лош късмет името му бе Юстас Скруб1, но не беше лошо момче.

— Поул! Това не е честно! Този срок не съм правил нищо такова. Нима не се противопоставих на Картър за заека? И не запазих ли тайната на Спивънс, въпреки че ме изтезаваха? Също и…

— Не знам и не ме интересува — изхълца Джил.

Скруб видя, че тя още не е напълно на себе си, и мъдро й предложи ментов бонбон. Той също си взе един. Скоро Джил започна да вижда нещата в по-ясна светлина.

— Съжалявам, Скруб — каза след малко. — Не беше честно от моя страна. Наистина стори всички тези неща… този срок.

— Тогава, ако можеш, забрави миналия срок — помоли я Юстас. — Тогава бях друг човек. Бях… оле-ле какъв идиот съм бил!

— Честно казано, наистина беше такъв — съгласи се Джил.

— Значи мислиш, че съм се променил? — попита Юстас.

— Не само аз — отвърна Джил. — Всички го казват. Дори Онези са го забелязали. Вчера Елинор Блакистън чула Адела Пенифедър да говори за това в съблекалнята. Казала: „Нещо става с този Скруб. Този срок е съвсем неуправляем. Сега и с него ще трябва да се занимаваме.“

Юстас потрепери. Всички в Експерименталното училище знаеха какво значи Онези да се „занимаят“ с теб.

Двете деца помълчаха. От лавровите дървета се стичаха капки.

— А защо миналия срок беше толкова различен? — попита след малко Джил.

— През ваканцията ми се случиха много странни неща — отговори загадъчно Юстас.

— Какви неща? — попита Джил.

Дълго време Юстас не отговори, но накрая каза:

— Слушай, Поул, двамата с теб мразим това място ужасно много, нали?

— Аз, да! — рече Джил.

— В такъв случай мисля, че мога да ти имам доверие.