Джоана Линдзи: Сребърният ангел

Барка, Варвария, 1796 г.

Търговецът на перли Абдул ибн Мезих затвори дюкяна си на улицата на бижутерите, очаквайки песента на мюезина, която свикваше правоверните за молитва. Абдул имаше на разположение поне десет минути, но той старееше, костите го боляха и забавяха всяка негова крачка. Затова напускаше магазинчето си колкото се може по-рано. Докато можеше, предпочиташе да ходи на молитва в близката джамия, вместо да подражава на по-малко набожните си съседи и да използва килимчето, скрито в задната стаичка на дюкяна му. И днес той беше сам на улицата и стана единственият свидетел на убийството.

Младият турчин и едрият, облечен в черно мъж, който го преследваше, минаха съвсем близо до Абдул, без да го забележат. Ако бяха завили зад ъгъла, те щяха да изчезнат от полезрението на стареца и това би му спестило кошмарите, които го мъчеха през следващите нощи. Но облеченият в черно мъж настигна жертвата си точно в края на уличката и я разсече на две с ятагана си. Наведе се над тялото, измъкна някакъв документ от джобовете му и се отдалечи, без дори да се обърне. Младият турчин остана да лежи насред улицата. Кръвта се стичаше на потоци от безжизненото тяло и сякаш канеше мухите да се насладят на неочаквания пир.

Този следобед Абдул ибн Мезих не отиде в джамията. Когато мюезините призоваха за молитва от многото минарета на града, търговецът на перли коленичи на килимчето в задната стаичка на дюкяна и си припомни, че отдавна не е посещавал селото, в което живееше омъжената му дъщеря. Не беше лошо да й иде на гости — и да остане там колкото се може по-дълго.

По-късно следобед бяха убити още двама тайни куриери на Джамил Решид, преди да бяха успели да напуснат Барка.

Първият падна от стола си в едно кафене, поразен от бързо действаща отрова. Вторият беше намерен в една задънена уличка. Въжето, с което го бяха удушили, още висеше на врата му.

През нощта четири камили препуснаха на запад — към Алжир. Мъжът, който яздеше по-напред, също беше куриер на двореца. И той нямаше късмет. Тримата, които го преследваха, скоро го настигнаха и го смъкнаха от седлото. Убиха го също толкова бързо, колкото и другите.

Единият от убийците беше мюсюлманин от гръцки произход. Убийствата бяха негова професия. Двамата му съучастници бяха араби, братя, членове на стара фамилия, известна с предаността си към бейовете на Барка. Естествено двамата момци усещаха известно чувство на вина, дето се забъркаха в тази история, още повече че по-старият вече беше убил един човек в началото на седмицата.

Бяха виновни точно толкова, колкото и останалите убийци, и ако ги разкриеха, щяха да умрат от секирата на палача. Да залагат главите си и честта на семейството заради една кесия злато, беше връх на глупостта. Но цената за извършеното престъпление беше замаяла главите им. Златото неудържимо ги привличаше и те рискуваха.

Чувството за вина не беше достатъчно да ги накара да се откажат от новопридобитото богатство. Гръкът Лизандър намери посланието, скрито в пазвата на убития, и с мъка го разчете на бледата лунна светлина. После гневно изръмжа и подаде писмото на по-стария от братята.

— Пак същото — промърмори сърдито той.

— Нима очакваше нещо друго? — попита по-младият арабин.

— Надявах се — отговори кратко Лизандър. — Който открие истинското послание, ще получи допълнително кесия злато. Аз трябва да бъда този човек.

— И ние с теб — отбеляза по-старият брат и грижливо прибра писмото в диплите на робата си. — Той иска да види всяко послание, независимо че всички са еднакви.

Нямаше нужда да се обяснява кой е тайнственият „той“. И тримата го знаеха, макар че не бяха виждали лицето на работодателя си, нито бяха чували името му. Мъжете нямаха и представа, дали лично той желае смъртта на Джамил Решид, или е просто посредник. Важното беше, че плаща добре за всяко писмо, отнето от куриерите на двореца.

Въпреки това убийците започваха да се отчайват. Беят разполагаше с безброй верни мъже, които разпращаше като примамка във всички посоки. И всички носеха със себе си едно и също писмо, по-скоро бележка, състоящо се от три кратки изречения, написани на турски:

Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.

Нямаше адрес, нямаше подпис. Изреченията можеха да бъдат написани от всекиго в палата, изпратени до всекиго в широкия свят. Нищо чудно в тях да се криеше заплаха, отправена към възможните нападатели. Ръката на отмъщението рано или късно щеше да ги застигне. Може би сред десетките писма, които напускаха Барка, изобщо нямаше истинско послание. Може би многобройните куриери просто трябваше да объркат убийците и да ги принудят да спрат опитите за покушение срещу живота на владетеля.