Джоана Линдзи: Сребърният ангел

Първият куриер, когото успяха да пленят, преди смъртта си се закле, че му е поръчано да предаде писмото на някакъв англичанин на име Дерек Синклер. Дори ако беше казал истината и беят имаше приятел чужденец, което не беше много вероятно — какъв беше смисълът на това послание? Защо се проливаше толкова много кръв заради едно най-обикновено писмо? Така убийците бяха стигнали до извода, че съществува едно истинско послание и полагаха огромни усилия да го открият. Може би получателят бе владетелят на Алжир или дори султанът в Истанбул, оттатък морето. Може би беят на Барка отправяше молба за помощ. Но какво биха могли да сторят съюзниците му, щом никой не знаеше кой стои зад опитите за убийство?

Лизандър слезе от камилата и хвърли поглед към мъжа, когото току-що бе убил.

— Лешоядите скоро ще го довършат. Обикновено не оставям следи зад себе си и в никакъв случай трупове. Има много начини да се отървем от тях.

— Не е важно как си свикнал ти. Той иска беят да узнае как загиват куриерите му. А как ще го разбере, ако не види телата им?

— Всичко това е губене на време — отговори сърдито Лизандър, без да се опитва да скрие пренебрежението си. — Най-добре е да се опитам сам да проникна в палата. Кой знае? Може да имам късмет да спечеля най-голямата кесия със злато, определена за главата на Джамил Решил.

Той се изсмя и отново се метна на камилата си. Братята размениха погледи зад гърба му. И двамата мислеха едно и също: надали щяха да видят отново гръка, ако той успееше да се промъкне в палата. След четири неуспешни покушения върху живота му беят на Барка Джамил Решид беше охраняван по-строго откогато и да било. Всеки, който посегнеше към него, биваше безмилостно убиван. Ако заловят този нещастник и го подложат на мъчения, той непременно ще издаде имената на съучастниците си — имената на мъжете, които го придружаваха тази нощ.

Лизандър никога вече не се върна в Барка. В крайна сметка излезе прав — имаше много начини да се отърват от един труп, включително и от неговия.

— Осъзнаваш ли на какъв риск се излагаш?

Али бен Халил кратко кимна в отговор. Страхопочитанието пред мъжа, който седеше насреща му, беше отнело способността му да говори. Когато Али пъхна бележката в ръцете на дворцовия евнух насред пазара, той очакваше, че на поканата му ще се отзове някой от евнусите или от прислугата на бея, но не и самият велик везир, първият министър на Джамил Решид. Аллах да го пази — в каква игра се беше впуснал? Какво толкова важно имаше в онова послание, та десетина мъже изгубиха живота си заради него? Защо, когато Али предложи да го отнесе на получателя, при него дойде самият велик везир, Омар Хасан?

Омар Хасан се беше преоблякъл. Беше увит в бурнус, обичайната носия на берберите от пустинята. Сигурно имаше причина да го стори, защото целият град познаваше втория по значение човек в Барка. Везирът подробно разпита Али какво го кара да рискува живота си при изпълнението на тази опасна мисия. А това беше много неприятно за Али, защото кой мъж би признал с готовност, че би направил всичко, за да спечели една жена? Но истината беше тази: Али беше беден и обичаше една робиня. Собственикът й беше готов да я продаде, но искаше висока цена. Али никога нямаше да събере толкова пари. Не можеше да краде. Единственото, което му оставаше, беше да предложи услугите си на своя господар.

Естествено той в никакъв случай не искаше да умира, иначе не би се обадил доброволно. Беше убеден, че ще изпълни задачата, която беше коствала живота на толкова много мъже преди него. Защото не се числеше към прислугата на двореца, нито имаше връзки с някой от обитателите му. Беше само беден продавач на лимонада. Кой би го заподозрял, че е изпратен като куриер?

Али беше достатъчно предпазлив да не се яви лично в двореца, а да помоли за среща в един от „домовете за танцьорки“. Кри се там два дни и възнамеряваше да го напусне след още два. Нищо чудно да са проследили дотук предрешения Омар Хасан и да наблюдават къщата поне през следващата нощ.

Великият везир не можеше да се реши. Планът на Али беше отличен, но младият човек трепереше от страх, макар че се мъчеше да го прикрие. Беше едва двадесет и две годишен. Тъмните коси и очи показваха берберско-арабския му произход, Той и сам разказваше това за предците си. Най-вероятно кръвта им се беше смесила с тази на няколко фини и светлокожи роби, защото кожата на лицето му беше маслинена, а чертите бяха издължени, фактът, че няма опит като куриер, би могъл да бъде оценен положително. Но все пак…