Джоана Линдзи - Отровни думи

Мястото не изглеждаше зле — мястото, където й предстоеше да я продадат на този, който плати най-висока цена. Беше чисто и обзаведено със стил. Салонът, в който я въведоха, по нищо не се отличаваше от тези на най-заможните познати на семейството й. Къщата се намираше в един от най-престижните лондонски квартали. Възпитаните джентълмени я наричаха „Къщата на Ерос“. Всъщност по-уместно би било „Къщата на греха“.

Келси Ленгтън още не можеше да повярва, че се е озовала тук. Бе пристъпила към входната врата с ледена топка в стомаха, ужасена от дързостта си. Ала бе дошла доброволно.

Най-невероятното бе, че никой не я бе принудил да дойде — беше се съгласила, защото нямаше друг изход. Семейството й отчаяно се нуждаеше от пари, за да не се озове на улицата.

Само ако разполагаше с повече време… Дори бракът с някой нежелан бе за предпочитане. Ала навярно чичо Елиът имаше право. Той й бе изтъкнал, че няма да се намери заможен джентълмен, който да се ожени за нея за броени дни, дори и ако успее да се сдобие с разрешението на пастора. Женитбата бе нещо прекалено сериозно, за да се хвърлиш в нея без внимателно обмисляне.

Ала същите тези джентълмени от доброто общество без колебание сменяха любовниците си, макар да знаеха, че те им струват почти колкото законните съпруги, ако не и повече. Огромната разлика между съпругата и любовницата бе, че както лесно можеш да си намериш нова приятелка, също толкова лесно можеш да се отървеш от нея, без неприятни многомесечни бракоразводни дела, без скандали в обществото.

Така че Келси имаше само една възможност — да стане нечия любовница. Но не и съпруга. Не, не й липсваха кандидати. Обаче проблемът бе, че никои от тях не би се заел с изплащането на дълговете на чичо Елиът. В Кетъринг, където бе отраснала и живяла преди трагедията в семейството й, я ухажваха неколцина млади красавци, ала единственият по-заможен от тези младежи се бе оженил за някаква далечна братовчедка.

Всичко бе станало толкова набързо. Снощи бе слязла в кухнята, за да си стопли чаша мляко, което щеше да й помогне да заспи. Напоследък, откакто двете със сестра й Джийн се бяха преселили да живеят при леля им Елизабет, Келси трудно заспиваше.

Безсънието и нямаше нищо общо с живота в новата къща и непознатия град, нито пък с леля Елизабет. Нейната леля, единствената сестра на майка й, бе много мила и сърдечна жена и обичаше и двете си племенници като родни дъщери. Тя ги бе посрещнала с отворени обятия и ги бе заобиколила с топлина и обич, от които особено се нуждаеха след трагедията, сполетяла семейството им. Не, именно нощните кошмари й пречеха да заспи, подсилени от ярките спомени и от постоянно повтарящата се мисъл, че по някакъв начин е могла да предотврати нещастието.

Леля Елизабет бе забелязала тъмните кръгове под очите на племенницата си и й бе препоръчала да изпива чаша топло мляко преди лягане, за да може да заспи. Оттогава това се бе превърнало, в своеобразен ритуал, а и Келси не безпокоеше никого, защото но това време на нощта кухнята бе празна. Ала миналата нощ не бе така.

Миналата нощ бе заварила в кухнята чичо Елиът, седнал на стола пред голямата маса, но не за да похапне нещо преди лягане. Вместо чиния на масата пред него се мъдреше тумбеста бутилка уиски, почти преполовена. Досега тя никога не го бе виждала да изпива повече от обичайната чаша вино, която леля й му позволяваше на вечеря.

Съпругата му не одобряваше пиенето и естествено в дома й не можеше да се намери нито една бутилка джин или уиски. Ала явно чичо Елиът си бе купил бутилка уиски и вече бе успял да преполови. Ефектът бе изумяващ. Той плачеше. С тихи, накъсани хлипове, хванал главата си с ръце, сълзите капеха върху масата, а раменете му нещастно потръпваха. Едва сега младото момиче проумя защо леля Елизабет не позволяваше да се внася джин или уиски в нейната къща…

Обаче бързо се досети, че причината за състоянието на чичо Елиът не е само във въздействието на алкохола.

Нещо друго го бе накарало да седне на този стол, с гръб към вратата, смятайки, че няма кой да го безпокои, докато навярно обмисляше решението да сложи край на живота си.

Келси се запита дали, ако тихо се измъкне от кухнята и го остави сам, той наистина ще има смелост да посегне на себе си. Чичо Елиът никога не й се бе струвал прекалено смел. По-скоро се отличаваше с веселия си и донякъде лекомислен нрав, но не и със способността да решава проблемите с един замах. Може би внезапната й поява му подсказа единствения изход, макар че до този миг не се бе досещал за него — изход, за който самата девойка никога не би помислила.