Клайв Луис - Сребърният стол

Джил впери поглед надолу. През ума й мина, че в края на краищата може би ще отстъпи крачка-две от ръба. Не искаше да го прави, защото я беше страх какво ще си помисли Юстас. После изведнъж реши, че не й пука за него — ще се махне от страшния ръб и никога повече няма да се присмива на хора, които ги е страх от височини. Но когато опита да помръдне, откри, че не може. Краката й сякаш бяха омекнали и й се зави свят.

— Какво правиш, Поул? Върни се, идиотка такава! — изкрещя Скруб, но гласът му като че ли идваше от много далече.

Джил усети как той я сграбчи. Вече не можеше да контролира ръцете и краката си. Сборичкаха се на ръба на пропастта. Джил бе така изплашена и замаяна, че не осъзнаваше какво става. Но за цял живот не забрави следните две неща (по-късно често идваха в сънищата й). Едното бе, че се освобождава от хватката на Скруб, а другото — в същия миг Скруб губи равновесие и с ужасен писък полита към бездната.

За щастие нямаше време да премисля какво бе сторила. Огромно и ярко на цвят животно се спусна към ръба на пропастта. Легна, надвеси се над нея и (което бе странно) започна да духа. Не ревеше, нито ръмжеше, а просто духаше през широко отворената си уста — духаше непрестанно като прахосмукачка. Джил лежеше тъй близо до съществото, че усещаше как от дъха тялото му вибрира. Все още лежеше, защото не можеше да стане. Бе почти изгубила съзнание. Всъщност искаше й се напълно да изгуби съзнание, но това не става по поръчка. Накрая видя далече под себе си малка черна точка, която се издигаше и отдалечаваше едновременно. Когато се изравни с нея, бе толкова далече, че едва се виждаше. Явно се отдалечаваше с бясна скорост. Джил не можа да не си помисли, че съществото край нея като че ли я издухваше.

Обърна се и погледна съществото. Беше лъв.

Без да удостои Джил с поглед, лъвът се изправи на крака и духна за последен път. След това, като че ли доволен от делото си, се обърна и бавно се отдалечи към гората.

„Сигурно е сън… трябва да е сън — каза си Джил. — Ей сега ще се събудя.“ Но не беше сън и не се събуди. „Изобщо не трябваше да идваме на това ужасно място — продължи тя. — Сигурно Скруб не е знаел за него повече от мен. А и дори да е знаел, не му е било работа да ме води тук, без да ме предупреди какво представлява. Не е моя вината, че падна в тази пропаст. Ако ме бе оставил на мира, и двамата сега щяхме да сме добре.“ После отново си спомни писъка, който Скруб нададе при падането си, и избухна в плач.

Сълзите донякъде помагат, но само докато текат. Така или иначе все някога трябва да спреш да плачеш и да решиш какво да правиш по-нататък. Щом спря да плаче, Джил откри, че е ужасно жадна. Досега бе лежала по корем и се изправи. Птиците бяха спрели да пеят и навсякъде цареше абсолютна тишина — с изключение на един тих, несекващ звук, който сякаш идваше от доста далече. Тя се заслуша внимателно и стигна до извода, че трябва да е звук от течаща вода.

Джил внимателно се огледа. Лъвът не се виждаше, но наоколо имаше толкова много дървета, че можеше спокойно да е съвсем близо и да не го вижда. Доколкото й бе известно, можеше и да не е сам. Но вече бе толкова жадна, че събра смелост и тръгна да търси течащата вода. Вървеше на пръсти и се прокрадваше предпазливо от дърво на дърво. На всяка крачка спираше, за да се огледа.

Гората бе тъй спокойна, че не бе трудно да определи откъде идваше звукът. Ставаше все по-ясен с всяка изминала секунда. По-скоро, отколкото очакваше, Джил излезе на полянка и съзря блестящ като стъкло поток, който течеше на един хвърлей от нея. Въпреки че видът на водата я накара да се почувства десет пъти по-жадна отпреди, тя не се спусна нататък. Вцепени се на място и остана с широко отворена уста. Причината за това бе съвсем ясна — от отсамната страна на потока лежеше лъвът.

Звярът лежеше с повдигната глава и с двете предни лапи пред тялото — също както лъвовете на площад „Трафалгар“. Джил веднага разбра, че я е видял, защото очите му срещнаха нейните за миг. След това се отместиха встрани, сякаш я познаваше добре и нямаше много високо мнение за нея.

„Ако избягам, ще ме хване веднага — помисли тя. — А ако продължа, ще ида право в устата му“. И без това нямаше да може да помръдне, ако бе опитала. Не можеше да откъсне очите си от него. Колко време продължи това, Джил нямаше представа, но сякаш изминаха часове. Жаждата така се усили, че й се струваше, че няма нищо против да я изяде лъвът, стига първо да пийне глътка вода.