Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Някои пренебрежителни отзиви спрямо по-ранни произведения от този тип, които се срещат в предстоящите страници, са вмъкнати единствено за драматичен ефект. Авторът би съжалявал, ако някой читател го сметне за толкова глупав, че да не се е наслаждавал на фантазиите на г-н Х. Дж. Уелс, или толкова неблагодарен, че да не изрази дълбоката си признателност към него.

Едва бяха престанали да се ръсят сетните капки на поройния дъжд, когато Пешеходеца натъпка картата в джоба си, намести раницата по-удобно върху морните си рамене и като излезе изпод прикритието на голямото кестеново дърво, прекрачи към средата на пътя. През една пролука в облаците откъм запад се лееха ослепително жълтите лъчи на залеза, но отпред, над хълмовете, небето имаше цвят на тъмен гранит. От всяко дърво, от всяко стръкче трева се стичаха бистри капки, а пътят блестеше като река. Без да губи време в съзерцаване на пейзажа, Пешеходеца незабавно потегли с решителната крачка на опитен пътешественик, който твърде късно е осъзнал, че ще се наложи да върви по-дълго, отколкото е предполагал. И наистина беше така. Нямаше желание да поглежда назад, но ако решеше да го стори, би могъл да зърне църковната камбанария на Мъч Надърби, а тази гледка навярно би изтръгнала от устните му проклятие по адрес на негостоприемното хотелче, което бе отказало да го подслони, макар че очевидно пустееше. Нещата се бяха променили от времето на последната му екскурзия из тия места. Вместо добродушния стар собственик, с когото бе разчитал да се срещне, момичето от бюфета на хотелчето спомена за някаква си „госпожа“, а въпросната госпожа явно принадлежеше към оная фанатична порода британски хотелиери, които смятат наемателите за нещо като природно бедствие. Сега му оставаше само надеждата след десеткилометров преход да се добере до Стърк от другата страна на хълмовете. Според картата там трябваше да има странноприемница. Пешеходеца беше достатъчно опитен, за да не храни кой знае какви надежди в това отношение, но просто не виждаше друга възможност за подслон на достъпно разстояние.

Крачеше бързо и упорито, без да се оглежда наоколо, като човек, който чрез някакви интересни размисли се бори срещу скуката на дългия път. На възраст беше някъде около трийсет и пет или четирийсет години, висок, но с поотпуснати рамене и облечен с типичната немарливост на интелигент сред природата. От пръв поглед човек би могъл да го вземе за лекар или учител, макар че му липсваха светските маниери на единия и неопределената завеяност на другия. Всъщност беше филолог и преподавател в Кембридж. Наричаше се Рансъм.

На тръгване от Надърби се бе надявал да намери подслон за през нощта в някоя гостоприемна ферма още преди да стигне до Стърк. Но местността отсам хълмовете изглеждаше почти необитаема. Дърветата из тоя затънтен край бяха малко, тук-там се мяркаха килнати плетове около буренясали ниви, засети предимно със зеле и ряпа. Тукашните пущинаци не привличаха туристи като плодородните области южно от Надърби, а хълмовете ги деляха от индустриалните райони отвъд Стърк. С наближаването на вечерта птиците замлъкнаха и настана безмълвие, необичайно дори за глухата английска провинция. Звукът на собствените му крачки по чакълестия път отекваше някак тревожно.

Беше изминал около три километра, когато зърна отпред светлина. Вече се намираше в подножието на хълмовете и наоколо царуваше почти пълен мрак, тъй че за известно време в душата му отново припламна надеждата за гостоприемна ферма, докато се приближи достатъчно, за да различи източника на светлина, който се оказа съвсем малка и доста грозна тухлена къщурка, датираща от миналия век. Когато наближи отворената врата, отвътре изхвръкна някаква жена и едва не се блъсна в него.

— Извинявайте, сър — възкликна тя. — Мислех, че е моят Хари.

Рансъм я запита дали нейде преди Стърк ще се намери място за пренощуване.

— Не, сър — каза жената. — По-близо от Стърк няма къде. Обаче може да ви подслонят в Надърби.

Говореше с жалостив и кротък гласец, сякаш мислите й бяха заети с нещо друго. Рансъм обясни, че вече си е опитал късмета в Надърби.

— Е, тогава просто не знам, сър — отговори жената. — Преди Стърк няма почти никакви къщи, поне не като за вас. Нищо няма, освен „Нагорнището“, където работи моят Хари, пък аз си помислих, че точно оттам идвате, сър, та затуй изскочих, като ви чух, щото си рекох, че сигурно ще да е той. Отдавна трябваше да се е прибрал.