Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Скърцането на отворена врата прекъсна размислите му. Девайн влезе, носейки върху поднос бутилка уиски, чаши и сифон.

— Уестън търси нещо за похапване — обясни той, докато оставяше подноса на пода до креслото на Рансъм, после се зае да отваря бутилката.

Рансъм, който вече се чувстваше твърде жаден, подхвърли, че домакинът е от ония досадни хора, които забравят да протегнат ръка в началото на разговора. Девайн междувременно стържеше с острието на тирбушона станиола от тапата, но за момент прекрати дейността си и запита:

— Как тъй се озова по тукашните затънтени места?

— Тръгнал съм на екскурзия — обясни Рансъм. — Снощи преспах в Стоук Ъндърууд, а тая вечер се надявах да намеря подслон в Надърби. Обаче не ме приеха, та затова се бях упътил към Стърк.

— Божичко! — възкликна Девайн, забравяйки за тирбушона. — За пари ли го правиш, или от чист мазохизъм?

— За удоволствие, разбира се — заяви Рансъм, без да откъсва поглед от все още запушената бутилка.

— А можеш ли да обясниш на непосветения прелестите на подобно занимание? — запита Девайн, като се опомни за момент, колкото да откъсне парченце станиол.

— Трудно е да се каже. Аз по принцип обичам да ходя пеш…

— Господи! Сигурно в армията си се чувствал великолепно. Бегом до хоризонта и обратно, а?

— Не, в никакъв случай. В армията е точно обратното. Там не оставаш сам нито за миг, а и нямаш избор кога да вървиш и кога да спреш. Виж, като турист ти си напълно свободен. Спираш където ти хареса и продължаваш когато сам решиш. През цялото време не се нуждаеш от ничие мнение и зависиш единствено от себе си.

— Докато една вечер завариш в хотела телеграма: „Върни се незабавно“ — каза Девайн, смъквайки най-сетне станиола.

— Само ако си толкова глупав да оставиш списък на маршрута си и да се придържаш към него! Колкото до мен, в най-лошия случай би се появил някой пощенски служител с въпроса: „Има ли тук някой си доктор Елуин Рансъм, за когото предполагат, че е на екскурзия из Средна Англия?“

— Почвам да проумявам — каза Девайн, като изтегли тапата наполовина и спря. — Ако беше в бизнеса, тоя номер нямаше да мине. Късметлия си, дума да няма. Обаче наистина ли можеш да изчезнеш просто така? Нямаш ли жена, хлапета, някой достопочтен стар роднина или нещо подобно?

— Само една омъжена сестра в далечна Индия. В крайна сметка аз съм просто един университетски преподавател. А както сам знаеш, през ваканцията преподавателят е почти нереално създание. В колежа никой не се интересува от него, камо ли пък някой отвън.

Тапата най-сетне изхвръкна от бутилката с бодър пукот.

— Кажи докъде да спра — рече Девайн, докато Рансъм протягаше чашата си. — Слушай, сигурен съм, че не може да е толкова гладко. Наистина ли твърдиш, че никой не знае къде си, кога трябва да се върнеш и къде да те открие?

След като Рансъм кимна утвърдително, Девайн пое сифона и внезапно изруга.

— Май че е празен. Имаш ли нещо против чешмяната вода? Ще трябва да налея от кухнята. Докъде да ти сипя?

— Догоре, ако обичаш — каза Рансъм.

Няколко минути по-късно Девайн най-после се завърна с дългоочакваното питие. Докато оставяше с доволна въздишка полуизпразнената чаша, Рансъм подхвърли, че ваканцията му може и да е странна, но Девайн също си е избрал твърде необичайно място за почивка.

— Така си е — кимна Девайн. — Обаче ако познаваше Уестън, щеше да разбереш, че е по-просто да тръгнеш с него, отколкото да спориш. Дето се казва, непоклатим колега.

— Колега ли? — изненадано повтори Рансъм.

— Донякъде. — Девайн се озърна към вратата, придърпа креслото си по-близо до Рансъм и продължи с поверителен тон: — Обаче иначе е свестен образ. Между нас казано, вложих малко пари в последните му експерименти. Всичко е честно и почтено: за световния прогрес, за човешко добруване и тъй нататък, обаче си има и промишлена насока.

Докато Девайн говореше, с Рансъм се случи нещо странно. Отначало просто му се стори, че думите на Девайн започват да губят смисъл. Той сякаш казваше, че е индустриален и в двете посоки, но все не намирал подходящ експеримент за лондонската среда. После Рансъм осъзна, че думите губят не толкова смисъла, колкото силата си и това беше напълно обяснимо, защото сега Девайн се намираше нейде безкрайно далече — поне на един-два километра, но се виждаше съвършено ясно, като че гледан от обратната страна на телескоп. Седнал в далечината върху миниатюрното си кресло, той съзерцаваше Рансъм с някакво ново и странно изражение на лицето. Това започваше да му внушава безпокойство. Рансъм опита да се надигне, но откри, че е загубил всякаква власт над тялото си. Чувстваше се съвсем удобно, ала ръцете и краката му сякаш бяха привързани към креслото, а главата му като че бе здраво стегната в менгеме — добре тапицирано, но абсолютно неподатливо менгеме. Не изпитваше страх, макар да осъзнаваше, че трябва да го изпитва и скоро ще се срещне с него. После стаята бавно и постепенно изчезна от погледа му.