Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Изкачи се по трите каменни стъпала към верандата, дръпна звънеца и зачака. След малко позвъни отново и седна на дървената скамейка в края на верандата. Седя толкова дълго, че макар нощта да бе топла и ясна, потта по лицето му взе да засъхва и по раменете му плъзнаха леки тръпки. Вече се чувстваше твърде изтощен и навярно това му попречи да стане и да позвъни за трети път; а може би апатията му се дължеше на безметежния покой в градината, красотата на лятното нощно небе и и далечните крясъци на бухал, които сякаш още по-силно подчертаваха пълното спокойствие на околната местност. Вече бе започнал да се поддава на лека дрямка, когато изведнъж нещо го изтръгна от унеса. Отнейде долиташе странен шум — някакво неравномерно тътрене и блъскане, смътно напомнящо футболно меле. Той се изправи. Вече нямаше никакво съмнение за произхода на шума. Някъде наблизо хора с ботуши се биеха, боричкаха или играеха някаква странна игра. Освен това крещяха. Не успя да различи думите, но най-често долавяше отривистите едносрични възгласи на сърдити и задъхани мъже. В момента Рансъм съвсем не жадуваше за приключения, но в душата му вече бе започнало да се оформя убеждението, че трябва да провери какво става, когато от полумрака долетя много по-силен вопъл, в който можеха да се различат думите: „Пуснете ме. Пуснете ме.“ Секунда по-късно викът се повтори: „Не ща да влизам там. Пуснете ме да си вървя.“

Рансъм захвърли раницата си, прескочи стъпалата на верандата и се втурна към задния двор с цялата бързина на вдървените си нозе. Осеяната с кални локви и коловози алея наистина го изведе в нещо като двор, но обкръжен с необичаен брой бараки и пристройки. За миг пред очите му се мярна висок комин, ниска вратичка, изпълнена с червеникавия отблясък на пламъци и нещо огромно, заоблено и черно на фона на звездите — може би куполът на малка обсерватория; после цялото му внимание се насочи към фигурите на трима мъже, които се боричкаха толкова близо до ъгъла, че едва не връхлетя върху тях. Още щом ги зърна, Рансъм разбра, че централната фигура, която другите двама удържаха въпреки отчаяните й усилия, трябва да е малоумният Хари. Искаше му се да изреве гръмогласно: „Какво правите с горкото момче?“, но в действителност от гърлото му излетя само сконфузеното възклицание:

— Хей! Какво така…

Тримата противници се отдръпнаха и момчето захленчи с гъгнив глас.

— Ще разрешите ли да запитам — обади се по-едрият от двамата мъже — кой сте вие, мътните да ви вземат и какво търсите тук.

В гласа му звучаха тъкмо ония властни и заплашителни нотки, които Рансъм за свое голямо съжаление не бе успял да използва преди малко.

— Аз съм турист — отвърна Рансъм — и обещах на една бедна жена…

— По дяволите жената — отсече непознатият. — Как влязохте?

— През живия плет — обясни Рансъм вече малко по-самоуверено, защото започваше да се ядосва. — Не знам какво правите с това момче, но…

— Би трябвало да си имаме куче в тая къща — подхвърли едрият мъж на спътника си, без да обръща внимание на Рансъм.

— И щяхме да си имаме, ако не беше настоял да използваш Тартар за онзи експеримент — отвърна мъжът, който бе мълчал досега. Макар и висок почти колкото първия, той беше по-строен и явно по-млад, а гласът му звучеше някак познато.

Рансъм реши да започне разговора отначало.

— Вижте какво — каза той. — Не знам какво правите с това момче, но вече става късно и е крайно време да го пуснете да си върви. Нямам никакво намерение да се меся в личните ви дела, обаче…

— Кой сте вие? — троснато запита едрият мъж.

— Името ми е Рансъм, ако това ви интересува. И смятам…

— Ама че работа! — сепна се по-слабият. — Да не би да сте онзи Рансъм, дето учеше в Уедъншоу?

— Да, посещавах тамошното училище — потвърди Рансъм.

— Така си и помислих, още щом те чух. Аз съм Девайн. Не ме ли помниш?

— Естествено. Трябваше да се сетя от самото начало! — възкликна Рансъм и двамата се здрависаха с характерната за подобни срещи пресилена сърдечност. Всъщност, доколкото си спомняше Рансъм, Девайн беше най-противното хлапе в цялото училище.

— Трогателно, нали? — продължаваше Девайн. — Старата дружба ни настига дори сред пущинака между Стърк и Надърби. И ние със стегнати от вълнение гърла си припомняме неделните вечери в училищната църква. Ти сигурно не познаваш Уестън. — Той посочи своя едър и гръмогласен спътник. — Знаменитият Уестън. Нали знаеш, великият физик. За закуска си маже Айнщайн на филийка и пие по чаша кръв от Шрьодингер. Уестън, да те запозная с моя стар приятел и съученик Рансъм. Доктор Елуин Рансъм. Знаменитият Рансъм, ще знаеш. Великият филолог. За закуска си маже Джеспърсън на филийка и пие по чаша кръв…