Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

— „Нагорнището“ — повтори Рансъм. — Какво е това? Ферма ли? Няма ли да ме приютят?

— О, не, сър. Нали разбирате, откакто умря мис Алис, там няма никой, освен професора и онзи джентълмен от Лондон. Не разчитайте да ви приютят, сър. Ами че те даже слуги не държат, освен моя Хари да им поддържа пещта, ама и него не пускат в къщата.

— Как се казва този професор? — запита Рансъм със смътна надежда.

— Право да си кажа, не знам, сър — отвърна жената. — Другият джентълмен е мистър Девайн, а пък Хари разправя, че онзи с него бил професор. Ама той не ги разбира много тия работи, щото си пада малко слабоумен, та затуй не обичам да се прибира по мръкнало, обаче те обещаха никога да не го задържат след шест вечерта. И защо да го задържат, като си върши работата момчето?

Монотонният глас и ограниченият речников запас на жената не бяха особено подходящи за изразяване на вълнение, но Рансъм стоеше достатъчно близо, за да я усети, че трепери и е готова да се разплаче. Хрумна му, че би трябвало да се обади на загадъчния професор и да го помоли да отпрати момчето вкъщи; а само част от секундата по-късно му хрумна още, че щом веднъж попадне в имението — между хора от своята черга, така да се каже — би било съвсем нормално да приеме една сърдечно предложена нощувка. Не се знае дали мислите му бяха протекли точно така, но внезапно той откри, че смътната идея да отскочи до „Нагорнището“ е придобила твърдостта на категорично решение. Когато сподели това си намерение, жената възкликна:

— Много ви благодаря, сър, камък ми падна от сърцето. Дано не ви затрудни да го изведете пред портата на пътя за насам, преди да си тръгнете. Нали ме разбирате, сър, ако му обърнете гръб, момчето просто ще си остане там — толкова го е страх от професора, че без негова заповед изобщо няма да се прибере.

Рансъм я успокои доколкото можеше, после се сбогува с жената, която го увери, че след пет-шест минути ще зърне „Нагорнището“ вляво от пътя. Сега крачеше бавно и мъчително, защото мускулите му се бяха вдървили от спирането.

Вляво от пътя не се виждаха нито светлини, нито каквото и да било, освен равно поле и някаква тъмна маса, вероятно храсталак или ниска горичка. Стори му се, че минаха доста повече от пет минути, докато се добра дотам и разбра, че е сгрешил. Мрачният масив се оказа отделен от пътя със солиден жив плет, в който имаше бяла дървена порта; колкото до дърветата, които надвиснаха над него, докато оглеждаше портата, те не бяха началото на горичка, а само залесен пояс и гаснещото небе прозираше през короните им. Вече нямаше съмнение, че това трябва да е входът на „Нагорнището“ и че отвъд дърветата вероятно се спотайват къща и градина. Рансъм се опита да отвори, но портата беше заключена. За момент той постоя нерешително, потиснат от безмълвието и гъстеещия мрак. Чувстваше се изтощен и първата му идея бе да продължи по пътя за Стърк; трябваше обаче да изпълни поетото задължение пред жената. Знаеше, че при добро желание човек би могъл да се провре през живия плет. Не че изпитваше подобно желание. Представяше си колко глупаво би изглеждал, ако налетеше на някой застаряващ чудак — тъкмо такива хора заключват портите си в селските области — и се опиташе да му разправи нелепата история за нещастната майка, обляна в истерични сълзи само защото малоумният й потомък бил закъснял с половин час да се прибере от работа. Все пак Рансъм вече бе съвсем наясно, че ще трябва да влезе и тъй като човек не може да се провира през жив плет с товар на гърба, той смъкна раницата и я метна отвъд портата. Точно в този момент му се стори, че допреди миг все още не е бил взел окончателно решение — но сега вече просто се налагаше да проникне в градината, та макар и само за да прибере багажа си. Обзет от гняв към жената и към самия себе си, той застана на четири крака и започна да се промъква през жилавия храсталак.

Операцията се оказа далеч по-трудна, отколкото бе предполагал и минаха няколко мъчителни минути, докато най-сетне се изправи сред влажния сумрак оттатък оградата, разтривайки лицето и ръцете си, пострадали от многобройни срещи с тръни и коприва. Пипнешком се добра до портата, намери раницата и едва сега хвърли поглед наоколо. На алеята беше малко по-светло, отколкото под дърветата и Рансъм различи голяма каменна къща, до която се стигаше през занемарена и буренясала морава. На няколко крачки от него алеята се раздвояваше — дясното отклонение завиваше плавно към предната врата на къщата, докато лявото продължаваше право напред, вероятно към задния двор. Забеляза, че това отклонение е прорязано от дълбоки коловози — в момента запълнени с дъждовна вода — сякаш наскоро по него бяха минавали тежко натоварени каруци. Другото, по което се отправи към къщата, беше обрасло с мъх. В самата къща нямаше и помен от светлина — част от прозорците бяха с плътно залостени капаци, другаде липсваха даже завеси, но така или иначе всички изглеждаха безжизнени и негостоприемни. Единственият признак за живот бе плътната колона от пушек, която се издигаше иззад къщата — по гъстотата й човек би могъл да предположи, че там трябва да има не просто кухня, а цяла фабрика, или поне общинска пералня. Нямаше никакво съмнение, че „Нагорнището“ е последното място на този свят, където биха удостоили с нощувка един непознат пришълец и Рансъм, който вече бе изгубил доста време в проучване на имението, щеше да си тръгне начаса, ако не беше обвързан със злополучното обещание пред жената.