Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

— Изобщо не съм чувал за него — заяви Уестън, който продължаваше да държи за яката нещастния Хари. — И дълбоко се лъжеш, ако очакваш да кажа, че ми е приятно да се запозная с този натрапник в собствената ми градина. Не ме интересува къде е учил и за какви невежи дивотии прахосва сега парите, които би трябвало да отиват изцяло за научни изследвания. Искам само да разбера какво търси тук, а след това час по-скоро да му видя гърба.

— Не ставай глупак, Уестън — възрази Девайн с по-сериозен глас. — Пристигането му тук е просто невероятен късмет. А ти не се стягай много, Рансъм. Ще видиш, под грубата външност на Уестън се крие златно сърце. Нали нямаш нищо против да седнем на чашка и да похапнем нещичко?

— Много любезно от твоя страна — каза Рансъм. — Обаче момчето…

Девайн го дръпна настрани и шепнешком обясни:

— Не е с всичкия си. Обикновено работи като пчеличка, но понякога го прихваща. Искахме просто да го вкараме в банята за час-два, додето се поукроти. Не можехме да го пуснем в сегашното му състояние. Само доброто му мислехме. Ако искаш, сега можеш да го отведеш при майка му, а после ела да пренощуваш.

Рансъм се чувстваше дълбоко объркан. В цялата сцена имаше нещо твърде подозрително и зловещо, което го убеждаваше, че се е натъкнал на някаква криминална история, ала от друга страна изпитваше типичното за неговата възраст и социална среда дълбоко и безпочвено убеждение, че извън литературните измислици подобни неща просто не могат да се случат с един нормален човек, особено пък в компанията на професор и съученик от детските години. Дори ако наистина вършеха нещо нередно с момчето, Рансъм не виждаше как би могъл да го измъкне насила.

Докато всички тия мисли прелитаха през главата му, Девайн разговаряше с Уестън забързано и дискретно, но не по-тихо, отколкото би могло да се очаква при обсъждането на дребни подробности относно настаняването на неочакван гост. В крайна сметка Уестън изръмжа утвърдително. Рансъм, който покрай всички други неприятности бе започнал да се чувства твърде неловко, поиска да каже нещо, но в това време Уестън се обърна към момчето.

— Много неприятности ни създаде тая вечер, Хари. В една добре управлявана страна нямаше да ти се размине току-така. А сега си затваряй устата и престани да подсмърчаш. Щом не искаш, няма да те вкарваме в банята.

— Не беше банята — изхленчи малоумният, — знаете, че не беше. Не искам пак да влизам в онова нещо.

— Има предвид лабораторията — намеси се Девайн. — Веднъж случайно влезе там и без да иска захлопна вратата, та остана вътре няколко часа. Не знам какво точно е станало, но беше ужасно изплашен. Какво да го правиш, невинна душа. — Той се обърна към момчето. — Слушай, Хари. Като си почине малко, този добър джентълмен ще те отведе вкъщи. А сега, ако влезеш и седнеш кротко в коридора, ще ти донеса нещо, което харесваш.

При тия думи от устата му излетя звукът на тапа, излизаща от бутилка — Рансъм си припомни, че навремето това беше коронният номер на Девайн — и Хари моментално отвърна с възторжен хлапашки възглас.

— Вкарай го вътре — каза Уестън, после рязко се завъртя и изчезна в къщата.

За миг Рансъм се поколеба, обаче Девайн го увери, че Уестън е извънредно гостоприемен стопанин. Лъжата беше очебийна, но желанието на Рансъм за отдих и една-две чашки преди лягане вече изместваше всякакви условности и задръжки. Той последва Девайн и Хари към къщата и след малко се озова седнал в масивно кресло, очаквайки Девайн да донесе напитките.

Стаята, в която го въведоха, представляваше странна смесица от разкош и упадък. Прозорците бяха без завеси и през стъклата се виждаха залостените капаци, по голия под се валяха празни кутии, дървени стружки, вестници и книги, а по тапетите личаха правоъгълни петна от картините и мебелите на предишните обитатели. От друга страна обаче двете самотни кресла бяха очевидно елегантни и твърде скъпи, а сред купищата боклуци по масата се виждаха както недопушени пури, черупки от стриди и празни бутилки от шампанско, така и кутии от кондензирано мляко, евтини прибори, къшеи хляб, чаши с остатъци от чай, празни кутии от сардини и смачкани угарки.

Домакините все още не се появяваха и Рансъм неволно се замисли за Девайн. Изпитваше към него онази особена неприязън, с която си спомняме за човек, на когото сме се възхищавали в един кратък период от детството си, а сетне сме надживели това чувство. Някога Девайн бе усвоил с половин срок по-рано от своите ученици изкуството на хлапашката ирония, пародираща сантименталните и високопарни клишета на възрастните. В течение на няколко седмици всички, включително и Рансъм, се превиваха от смях пред неговите намеци за Доброто старо училище, Правилата на играта, Товара на белия човек и Точния мерник. Но още преди да напусне Уедъншоу, Рансъм вече смяташе Девайн за ужасен досадник, а в Кембридж старателно го избягваше и се чудеше отдалече как може една толкова повърхностна и едва ли не стандартна личност да постига успех подир успех. Сетне дойде загадъчното избиране на Девайн в аристократичното Лестърско дружество, а след това и още по-странната загадка на непрестанно растящото му богатство. Малко по-късно той напусна Кембридж и се пресели в Лондон, където според слуховете бе станал „важна клечка“. От време на време при срещи между някогашните съученици ставаше дума за него и разговорът неизменно завършваше с нещо от рода на: „Да му се не надяваш на тоя Девайн, голям хитрец излезе“, или пък с печалния извод: „Просто нямам представа как може подобен тип да се добере толкова високо“. Ако се съдеше по краткия разговор в задния двор, бившият съученик на Рансъм не се бе променил особено през изминалите години.