Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Рансъм нямаше представа дали онова, което последва, имаше някаква връзка със събитията, описани по-нататък в тази книга, или беше просто причудлив сън. Стори му се, че заедно с Уестън и Девайн стои сред малка градинка, заобиколена с висока стена. В градината грееха ярки слънчеви лъчи, но над стената не се виждаше нищо, освен мрак. Опитваха да се прехвърлят през стената и Уестън помоли да го повдигнат. Рансъм му повтаряше да не минава оттатък, защото там цари непрогледна тъмнина, но Уестън настоя и тримата продължиха усилията си. Рансъм беше последен. Върху стената стърчаха парчета натрошено стъкло, затова той първо метна отгоре палтото си и чак след това прехвърли крак. Другите вече бяха скочили в отвъдния мрак, но преди да ги последва, в стената се отвори врата — която никой от тях не бе забелязал — и в градината нахълтаха някакви фантастични човекоподобни същества, влачещи подир себе си Уестън и Девайн. Оставиха ги в градината, после се оттеглиха в мрака и отново заключиха вратата. Изведнъж Рансъм откри, че не е в състояние да слезе от стената. Остана да седи на върха — не толкова изплашен, колкото смутен, защото усещаше десния си крак откъм външната страна на стената някак безкрайно тъмен, а левия — невероятно светъл.

— Ако стане още по-тъмно, кракът ми ще се откъсне — каза той. После наведе глава към мрака и запита: — Кой е тука?

Странните същества навярно още бяха там, защото отвърнаха като хор от бухали:

— Уха… уха… уха…

Постепенно Рансъм започна да осъзнава, че кракът му не е мрачен, а студен и изтръпнал, защото другият отдавна лежи преметнат върху него; осъзна също, че седи в кресло сред осветена стая. Някъде наблизо разговаряха, вероятно от доста време насам. Малко по малко главата му се избистряше. Разбра, че е бил упоен, хипнотизиран, или и двете едновременно, но сега отново си възвръщаше контрола над тялото, макар все още да се чувстваше твърде слаб. Без ни най-малък опит да помръдне, той се вслуша внимателно в гласовете.

— Вече почна да ми омръзва, Уестън — говореше Девайн, — особено като се има предвид, че залагам собствените си пари. Казвам ти, той ще свърши същата работа като момчето, а в някои отношения и по-добра. Само че скоро ще се свести и трябва незабавно да го качим на борда. Всъщност трябваше да свършим тая работа още преди час.

— Момчето беше идеален обект — мрачно отвърна Уестън. — Некадърно да свърши за човечеството каквото и да било, освен да плоди малки идиотчета. В едно наистина цивилизовано общество незабавно биха го предали на някоя държавна лаборатория за експерименти.

— Може и да си прав. Обаче в днешна Англия съдбата на подобно момче със сигурност ще заинтересува Скотланд Ярд. А погледни сега този приятел. Още дълги месеци никой няма да се сети за него, пък и да се сетят, няма да имат представа откъде точно е изчезнал. Той дойде сам. Не е оставил адрес. Няма роднини. И в крайна сметка сам си напъха носа където не трябваше.

— Добре де, но право да си кажа, не ми харесва цялата работа. Все пак той е човешко същество. А момчето беше… просто екземпляр. Е, в края на краищата става дума само за една-единствена личност, при това навярно съвсем безполезна за обществото. Нали и ние рискуваме живота си. Щом е в името на велика цел…

— За Бога, не започвай отново с тия приказки. Нямаме време.

— Според мен — заяви Уестън, — той би се съгласил, ако можехме да му обясним.

— Дръж му краката, аз ще го хвана за раменете — каза Девайн.

— Ако наистина смяташ, че е на път да се опомни, по-добре ще е да му сложиш още една доза — предложи Уестън. — Не можем да започнем преди изгрев слънце. И никак няма да е приятно, ако трябва да се борим вътре с него още два-три часа. Най-добре ще е да се свести едва след като потеглим.

— Вярно. Дръж го под око, докато изтичам горе за нова доза.

Девайн излезе от стаята. През леко открехнатите си клепачи Рансъм видя, че Уестън стои до креслото. Нямаше представа как ще реагира тялото му и дали изобщо ще се подчини на един внезапен опит за движение, но отлично разбираше, че трябва да рискува. Още щом Девайн затвори вратата, той се хвърли с всичка сила в краката на Уестън. Ученият се просна по очи върху креслото, а Рансъм с мъчително усилие го отметна настрани, изправи се и хукна към коридора. Чувстваше се толкова слаб, че на прага се спъна и падна, но ужасът го пришпорваше; само след една-две секунди той вече беше пред външната врата и отчаяно се мъчеше да издърпа резетата. Но мракът и треперещите му ръце правеха задачата непосилна. Още преди да бе изтеглил първото резе, по плочките зад гърба му отекна тропот на подковани обуща. Сграбчиха го за краката и раменете. Облян в пот той риташе, въртеше се, крещеше като луд със смътната надежда за спасение отвън и продължаваше да се бори с ярост, на каквато никога не би повярвал, че е способен. В един прекрасен миг вратата се отвори, свежият нощен въздух облъхна лицето му и Рансъм зърна безметежните звездни лъчи и дори собствената си раница в края на верандата. После върху главата му се стовари тежък удар. Последното, което успя да долови чезнещото му съзнание, бе как нечии силни ръце го помъкнаха обратно към мрачния коридор и вратата се захлопна с трясък.