Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Другата сцена е нощна. Виждам как двамата с Хиой се къпем в топлото езеро. Той се смее на моето тромаво плуване; привикнал с един по-тежък свят, аз просто не мога да се потопя във водата, за да греба както трябва. И тогава виждам нощното небе. В по-голямата си част то е като нашето, макар че дълбините са по-черни и звездите по-ярки; но на запад става нещо, което не бих могъл да ти обрисувам напълно с никакво земно сравнение. Представи си Млечния път увеличен — Млечния път, гледан в най-ясна нощ през най-големия телескоп. А после си го представи не да пресича зенита, а да изгрява като съзвездие иззад планинските върхове — ослепителна огърлица от светлинки, ярки като планети, бавно се вдига нагоре, додето изпълва една пета от небосвода и сега между нея и хоризонта има ивица чернота. Светлините са толкова бляскави, че заслепяват, но това е само началото. Предстои още нещо. По харандрата плъзва сияние като от лунен изгрев.

— Ахихра! — провиква се Хиой и от околния мрак му отвръщат лаещи гласове.

Ето че истинският повелител на нощта изгрява и бавно поема нагоре през тази странна западна галактика, затъмнявайки светлините й със своя блясък. Аз извръщам очи, защото малкият диск е далеч по-ярък от Луната в най-пищното й великолепие. Целият хандрамит се къпе в безцветна светлина; мога да преброя горските стъбла по отсрещния бряг на езерото; виждам, че ноктите ми са нащърбени и мръсни. И сега се досещам какво съм видял — Юпитер изгрява иззад астероидите, със седемдесет милиона километра по-близо, отколкото са го виждали някога земни очи. Но малакандрианците биха казали „вътре в астероидите“, защото имат странния навик понякога да преобръщат слънчевата система наопаки. Те наричат астероидите „танцьори пред прага на Великите светове“. Великите светове са планетите, разположени според нас „отвъд“ или „извън“ астероидите. Глундандра (Юпитер) е най-голям сред тях и в малакандрианската философия има някакво значение, което не мога да проумея. Той е „центърът“, „великият Мелдилорн“, „тронът“ и „празникът“. разбира се, те добре знаят, че там не може да има живот, поне от планетен тип; и в никакъв случай не биха си позволили езическата идея да свържат Малелдил с определен дом. Но някой или нещо от изключителна важност се свързва с Юпитер; както обикновено — „Сероните трябва да знаят“. Но те никога не ми казват. Може би най-добрият коментар е от онзи автор, за когото ти споменах: „Защото както мъдро е казал великият Африканус, че никога не е бил по-малко сам, отколкото в самотата, така и в нашата философия нито една част от този вселенски ред не е по-малко самотна от онази, която невежите смятат за най-самотна, тъй като оттеглянето на хора и зверове не означава друго, освен по-чести срещи с по-съвършени създания.“

Повече за това — когато пристигнеш. Мъча се да изчета всяка древна книга на тази тема, за която дочуя. След като „Уестън“ затвори вратата, пътят към планетите минава през миналото. Ако ще има нови космически пътешествия, те трябва да бъдат и пътешествия във времето!…

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1185

Източник: http://sfbg.us

Публикация:

ОТВЪД БЕЗМЪЛВНАТА ПЛАНЕТА. 1998. Изд. Хемус, София. Роман. Превод от английски: Любомир НИКОЛОВ [Out of the Silent Planet, by C. S. LEWIS (1938)]. Художник: Веселин ЦАКОВ. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 200. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. Цена: 2800.00 лв. ISBN: 954-428-160-6.

Съдържа също: Невероятното също е реалност (разговор между писателите К. С. Луис, Кингсли Еймис и Брайън Олдис) — с.185–195 и „Луис ще се чете винаги“ — интервю с Димитрий Шишкин — с.197–198.

С портрет на автора.

Х. Дж. Уелс „Първите хора на Луната“, бел. пр.