Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

— А те — каза той — лесно ще открият теб или мен и още по-лесно ще разберат кой е „Уестън“. Така или иначе, засега се нуждаем не толкова от вярващи, колкото от хора, запознати с определени идеи. Ако успеем да пренасочим поне един процент от читателите от идеята за Космос към идеята за Небеса, това ще е добро начало.

И двамата обаче не предвиждахме бързия развой на събитията, поради които книгата ще остарее още преди да бъде публикувана. Тези събития вече направиха тъй, че тя да е само пролог към истинския ни разказ. Колкото до следващите етапи на приключението… е, още преди Киплинг великият Аристотел е казал: „Това е друга история“.

(из писмо до автора от прототипа на „доктор Рансъм“)

… Мисля, че си прав и с две-три поправки (отбелязани с червено) ръкописът става за издаване. Не отричам, че съм разочарован, но от друга страна всеки опит да се разкаже подобна история неминуемо ще разочарова човека, който наистина е бил там. Не намеквам за безмилостния начин, по който си отрязал цялата филологическа част, макар че в сегашния вид предлагаме на читателя чиста карикатура на малакандрианския език. Имам предвид нещо по-сложно — нещо, което сам не съм в състояние да изразя. Как би могъл човек „да предаде“ малакандрианските аромати? Нищо не се завръща по-ясно в сънищата ми… особено ароматът на пурпурните гори в ранно утро, където самото споменаване за „гори“ и „ранно утро“ е подвеждащо, защото те кара да мислиш за пръст, мъх, паяжини и аромати от нашата планета, а аз мисля за нещо съвсем различно. По-„ароматно“… да, но не е топло, пищно или екзотично, както подсказва тази дума. Нещо ароматно, пикантно и все пак съвсем хладно, съвсем разредено, трепкащо дълбоко навътре в носа — нещо, вършещо с чувството ни за обоняние същото, което вършат със слуха острите, високи ноти на цигулката. И заедно с това винаги чувам звука на песен — мощна, глуха, леко виеща мелодия на огромни гърла, по-дълбока от гласа на Шаляпин, „топла и тъмна мелодия“. Спомня ли си за тази песен, винаги ме обзема носталгия по моята долина в Малакандра; ала Бог ми е свидетел, че когато я чувах там, копнеех за Земята.

Разбира се, имаш право; щом ще го публикуваме като измислица, просто трябва да пресоваш онова време от престоя ми в селото, през което „нищо не се случва“. Но ми е мъчно. Тия спокойни седмици на безгрижен живот сред хросите — те са за мене главното, което се случи. Аз ги познавам, Люис; точно това не можеш да вмъкнеш в обикновена измислица. Например, тъй като на поход винаги си нося термометър (с него съм излекувал мнозина от въображаеми болести), знам, че нормалната температура на хроса е 39.4 градуса по Целзий. Знам — макар да не помня откъде го научих — че те живеят около 80 марсиански години, равни на 160 земни; че се женят на около 20 години (40 наши); че изпражненията им, наподобяващи конските, не са противни нито за тях, нито за мене и се използват в земеделието; че не мигат и не се просълзяват; че могат (според твоя израз) „да направят главата“, но не и да се напият в някоя празнична вечер — каквито имат много. Но какво мога да сторя с тези късчета информация? Просто ги извличам чрез анализ от цялостния жив спомен, който не може да се изрази с думи, а никой на този свят не ще е способен да изгради верния образ от подобни парченца. Например, мога ли да обясня дори на теб откъде знам с абсолютна увереност защо малакандрианците не държат домашни любимци и по принцип не се отнасят към своите „низши животни“ както ние към нашите? Естествено, те самите никога не биха могли да ми го кажат. Човек разбира едва когато види и трите вида на едно място. Всеки от тях е за другите едновременно и като човек, и като животно, според нашите разбирания за тези две думи. Те могат да разговарят, да си сътрудничат, имат една и съща етика; в това отношение сорнът и хросът се срещат като човек с човек. Ала всеки от тях открива, че другият е различен, забавен, привлекателен — както нас ни привличат животните. Някакъв наш незадоволен инстинкт, заради който се отнасяме спрямо неразумните същества почти като към разумни, е истински удовлетворен на Малакандра. Там не се нуждаят от домашни любимци.

Между другото, като стана дума за видове, съжалявам, че литературните изисквания наложиха такова опростяване на биологията. Създавам ли впечатлението, че всеки от трите вида е съвършено еднороден? Ако е така, подвел съм те. Да вземем например хросите; моите приятели бяха черни хроси, но има също така сребристи хроси, а в някои западни хандрамити се срещат големите качулати хроси — три метра високи, по-скоро танцьори, отколкото певци и трябва да кажа, че след човека са най-благородните същества, които съм виждал. Само мъжките имат качулки. В Мелдилорн видях и чисто бял хрос, но какъвто съм завеян, не се сетих да питам дали е отделен подвид, или просто изключение като нашите албиноси. При сорновете също така има поне още един вид освен онзи, който съм виждал — сороборн или червен пустинен сорн, който живее из песъчливите северни области. Разправят, че били големи симпатяги.