Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Съгласен съм, жалко е, че не видях как живеят пфифлтригите. Знам доста и сигурно мога да съчиня епизод с посещение при тях, но не мисля, че трябва да вмъкваме чиста измислица. „Вярно по принцип“ звучи много добре на Земята, но не виждам как бих го обяснил пред Оярса, а имам силното подозрение (виж предишното ми писмо), че с него тепърва ще се срещам. Пък и откъде накъде нашите „читатели“ (ти май знаеш адски много за тях!), след като категорично не искат да чуят за езика, изведнъж ще се залетят да питат за пфифлтригите? Но ако успееш да го вмъкнеш някъде, не би навредило да поясниш, че те са яйценосни, при тях царува матриархат и живеят доста по-кратко от другите два вида. Съвършено е ясно, че дълбоките низини, където обитават, са дъната на някогашните малакандриански океани. Хроси, които са ги посещавали, описват как се слиза надолу по пясъка към дълбоки гори, „а горе остават костени камъни (вкаменелости) от древни плувци из вълните“. Без съмнение това са тъмните петна по марсианския диск, забелязани от земните астрономи. И покрай това се сещам — „картите“ на Марс, с които се консултирах след завръщането, толкова не съвпадат една с друга, че изоставих опитите да открия моя хандрамит. Ако искаш да си опиташ късмета, условията са следните: „канал“ с приблизително направление североизток-югозапад, който пресича друг „канал“ с направление север-юг най-много на трийсет километра от екватора. Но астрономите силно се различават в своите виждания.

А сега за твоя най-смущаващ въпрос: „Дали в описанието си на елдилите Огрей не обърква двете идеи — за по-фино тяло и за по-висше същество?“. Не. Объркването е изцяло твое. Той каза две неща: че по тяло елдилите са различни от планетните същества и че имат по-висш разум. нито той, нито който и да било на Малакандра не допуска грешката да обърка едното с другото или да ги обвърже. Всъщност, склонен съм да предполагам, че има и неразумни същества с тела от елдилски тип (сещаш ли се за Чосър и неговите „въздушни твари“?).

Питам се дали е разумно да не споменаваш проблема с говора на елдилите. Съгласен съм, че вмъкването му би нарушило разказа за съдилището в Мелдилорн, но сигурно много читатели ще се сетят да попитат как тъй говорят елдилите, щом очевидно не дишат. Вярно, ще се наложи да признаем, че не ни е известно, но не трябва ли да кажем на читателя поне това? Подхвърлих на Дж. — единственият тукашен учен, комуто имам доверие — твоята теория, че може да имат инструменти, или дори органи, чрез които въздействат върху околния въздух и непряко създават звуци, обаче той не беше очарован. Смята за по-вероятно да въздействат направо върху ухото на онзи, с когото „говорят“. Звучи доста сложно… разбира се, не бива да забравяме, че всъщност не знаем нито формата, нито размера на елдилите, нито поне най-общите им взаимоотношения с пространството (нашето пространство). Като задълбае малко, човек почва да проумява, че не знаем почти нищо за тях. И аз като теб все се мъча да изясня тяхната връзка със съществата от земните предания — богове, ангели, феи. Но не разполагаме с данни. Когато се опитах да дам на Оярса някаква представа за нашите християнски ангели, той явно ги сметна за различни от себе си в някакво отношение. Но дали искаше да каже, че са отделен вид, или че са специална военна каста (след като нашата бедна стара Земя май ще се превръща във вселенско бойно поле) — това не знам.

Защо трябва да съкратиш описанието ми как металният капак се заклещи точно преди кацането на Малакандра? Без него разказът ти за страданията ни от прекалената светлина по обратния път предизвиква логичния въпрос: „Защо не са дръпнали капаците?“. Не вярвам в твоята теория, че „читателят никога не забелязва подобни неща“. Аз бих забелязал, сигурен съм.

Има две сцени, които бих желал да опиша в книгата; впрочем няма значение, те са изписани в мен самия. Щом затворя очи, пред мен винаги е едната или другата.

В едната виждам малакандрианското небе на разсъмване; то е бледосиньо, толкова бледо, че сега, когато отново привикнах със земния небосвод, бих го нарекъл почти бяло. Върху неговия фон короните на гигантските треви — „дърветата“, както ги наричаш — изглеждат черни, но в далечината, отвъд километри ослепително синя вода, отсрещните гори са акварелно пурпурни. Около мен сенките по бледата ниска растителност са като сенки върху сняг. Пред мен крачат фигури — грамадни, но стройни, черни и изящни; огромните обли глави върху източени, гъвкави тела им придават прилика с черни лалета. Те слизат с песен към езерния бряг. Мелодията изпълва с трепет цялата гора, макар да е толкова тиха, че едва я чувам — напомня приглушена мелодия на орган. Някои се качват на лодките, но повечето остават. Всичко става бавно; това не е обикновено потегляне, а церемония. Или по-точно погребение на хроси. Тези тримата с прошарени муцуни, на които другите помагат да заемат местата си, отиват в Мелдилорн, за да умрат. Защото в този свят, ако не се броят неколцината погубени от хнакра, никой не умира преди срока. Всички живеят докрай колкото е отредено на техния род и смъртта при тях е също тъй предсказуема, както раждането при нас. Цялото село знаеше, че тези трима ще умрат тази година, този месец; не беше трудно дори да се познае, че ще умрат тази седмица. А сега те отиват да получат последно напътствие от Оярса, да умрат и да бъдат „лишени от тяло“. Мъртвите тела ще съществуват само броени минути — на Малакандра няма ковчези, гробари, гробища и катафалки. Долината е строго тържествена, ала не виждам признаци на скръб. Те не се съмняват в безсмъртието и приятелите от едно поколение не се разделят. Напускаш света както си дошъл в него — с „другите от твоята година“. Нито страх има преди смъртта, нито тлен подир нея.