Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

— Ще успеем — казваха те. — Сега вече ще успеем.

Докато сменяше Девайн на осемдесет и седмия ден, Рансъм си помисли, че със Земята нещо не е наред. Още преди края на дежурството подозрението му се превърна в увереност. Тя вече не беше истински кръг, а леко се издуваше от едната страна; имаше почти крушовидна форма. Когато пристигна на смяна, Уестън хвърли поглед към илюминатора, яростно позвъни на Девайн, блъсна Рансъм настрани и зае навигаторското кресло. Лицето му бе пребледняло като платно. Зае се да прави нещо с приборите, но когато Девайн влезе в кабината, той вдигна глава и отчаяно сви рамене. После захлупи лице в шепите си върху таблото.

Рансъм и Девайн се спогледаха. Измъкнаха Уестън от креслото — той ридаеше като дете — и Девайн зае неговото място. Най-сетне Рансъм разбра загадката на изпъкналата Земя. Онова, което изглеждаше като издутина върху нейния диск, почваше все по-ясно да се очертава като втори, почти също тъй едър диск. Той покриваше повече от половината Земя. Беше Луната — между тях и Земята, следователно с триста и осемдесет хиляди километра по-близо. Рансъм не знаеше какво означава това за кораба. Девайн очевидно знаеше и никога не бе изглеждал тъй достоен за възхищение. Лицето му бе пребледняло като на Уестън, ала очите му бяха бистри и неестествено ярки; приведе се над таблото като животно готово за скок и започна да си подсвирква през зъби.

Няколко часа по-късно Рансъм разбра какво става. Сега лунният диск беше по-голям от Земята, а постепенно забеляза, че и двата диска се смаляват. Корабът вече не летеше нито към Земята, нито към Луната; намираше се по-далече от тях, отколкото преди половин час и тъкмо това целеше трескавата дейност на Девайн. Работата не беше само там, че Луната преграждаше пътя им към Земята; изглежда, по някаква причина — вероятно свързана с гравитацията — беше опасно да минават прекалено близо до Луната и сега Девайн отклоняваше кораба към космоса. Пред самото пристанище бяха принудени да се върнат в открито море. Рансъм погледна хронометъра. Беше утрото на осемдесет и осмия ден. Оставаха им само два дни, за да достигнат Земята, а те се отдалечаваха от нея.

— Предполагам, че това е краят — прошепна той.

— Така изглежда — прошепна Девайн, без да надига глава.

Уестън най-сетне се окопити и застана до Девайн. Рансъм нямаше какво да прави. Сега беше уверен, че скоро ще умрат. След като го разбра, страданията на напрежението секнаха изведнъж. Смъртта — независимо дали щеше да дойде сега или след трийсет години на Земята — надигна глава и властно настоя за внимание. Човек винаги желае да извърши някои последни приготовления. Рансъм напусна контролната кабина и се върна в една от слънчевите каюти при покоя на нетрепващата светлина, топлината, безмълвието и острите сенки. В момента най-малко би могъл да мисли за сън. Но навярно застоялият въздух го замая. Той заспа.

Събуди се сред почти пълен мрак от някакъв силен, монотонен шум, който отначало не успя да разпознае. Напомняше му за нещо — нещо, чувано сякаш в предишен живот. Равномерният барабанящ звук се раздаваше някъде над него. Внезапно сърцето му трепна до болка.

— О, Господи — изхълца той. — О, Господи! Това е дъжд.

Намираше се на Земята. Въздухът наоколо беше тежък и застоял, но от мъчителното чувство на задух нямаше и следа. Рансъм осъзна, че все още е в космическия кораб. Изплашени от „разпадането“, другите двама бяха напуснали кораба още в момента на кацането, изоставяйки — типично за тях — своя спътник на произвола на съдбата. Не беше лесно да открие пътя навън сред мрака и под смазващия товар на земната гравитация. Ала все пак успя. Намери люка и запълзя по външната повърхност на кълбото, гълтайки въздуха с пълни гърди; подхлъзна се в калта, благослови нейния мирис и накрая изправи на крака непривичната тежест на своето тяло. Стоеше сред непрогледна нощ и пороен дъжд. Попиваше влагата с всяка пора на тялото си; с целия копнеж на сърцето си прегръщаше дъха на поле — част от родната му планета, където растеше трева, където пасяха крави, където скоро щеше да стигне до ограда и порта.

Крачеше от около половин час, когато ярък проблясък изотзад и кратък порив на вятъра му съобщиха, че корабът вече не съществува. Прие това почти безразлично. Беше зърнал отпред неясни светлини, човешки светлини. Озова се на пътека, после на път, после на селска улица. Отпред сияеше отворена врата. Отвътре долитаха гласове, говореха на английски. Усети познати миризми. Влезе и без да обръща внимание на всеобщата изненада, пристъпи към бара.