Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

За щастие той достигна това състояние на духа преди да са започнали истинските премеждия. Откакто бяха напуснали Малакандра, термометърът неотклонно пълзеше нагоре; сега показанията му надхвърляха най-високата си точка от предишния полет. И продължаваха да растат. Светлината също се засилваше. Въпреки тъмните очила Рансъм непрекъснато стискаше клепачи и отваряше очи само за миг, колкото да извърши най-необходимите движения. Подозираше, че ако достигне Земята, зрението му ще бъде увредено завинаги. Но това не бе нищо в сравнение с мъките на горещината. Тримата будуваха по двайсет и четири часа в денонощието, търпейки страданията на жаждата с подпухнали очи, почернели устни и олющени лица. Би било истинска лудост да увеличат оскъдните си водни дажби — лудост беше дори да хабят въздуха в спорове по въпроса.

Рансъм отлично разбираше какво става. Залагайки всичко на карта в борбата си за живот, Уестън бе дръзнал да навлезе далече отвъд земната орбита — там, където никога не бе стигал човек, а може би каквото и да било живо същество. Вероятно това бе неизбежно — не можеха да гонят отдалечаващата се Земя по ръба на нейния обиколен път. Трябваше да се помъчат да я пресрещнат… да пресекат… и това беше безумие! Но тези размисли почти не го вълнуваха; човек не можеше дълго да мисли за друго, освен за жаждата. Мислеше за вода; после за жаждата; после за мислите, породени от жаждата; после пак за вода. А термометърът продължаваше да се покачва. Стените на кораба пареха. Очевидно наближаваше криза. В следващите часове жегата трябваше да ги убие или да отслабне.

Тя отслабна. Настана миг, в който лежаха изтощени и разтреперани, а наоколо сякаш царуваше студ, макар че всъщност жегата в кораба все още надхвърляше и най-страшните земни горещини. Засега Уестън бе успял; беше ги подложил на най-високата температура, която теоретично може да издържи човек и тримата оцеляха. Но вече не бяха същите. От този момент нататък Уестън спеше крайно рядко, дори и в свободното си време; след около час неспокойна дрямка той неизменно се връщаше към своите карти и безкрайните, почти безнадеждни изчисления. Отстрани личеше как се бори с отчаянието — как отново и отново приковава изплашения си мозък към цифрите. Вече не поглеждаше другите двама. Даже сякаш бе занемарил контролната кабина. Девайн бродеше като сомнамбул. Рансъм прекарваше все по-голяма част от времето си в тъмната половина и с часове лежеше там, без да мисли за нищо. Макар да бяха отминали първата голяма опасност, вече никой не се надяваше пътешествието да завърши с успех. От петдесет дни мълчаха в своята стоманена черупка, а въздухът ставаше все по-задушен.

Уестън дотолкова не бе на себе си, че дори позволи на Рансъм да вземе участие в навигацията. Предимно със знаци, но и с няколко тихо прошепнати думи му обясни всичко необходимо за този етап от полета. Очевидно се носеха към родната планета — но с твърде слаба надежда да я достигнат навреме — под напора на някакъв космически „попътен вятър“. Няколко прости правила позволиха на Рансъм да задържа винаги в центъра на илюминатора звездата, която му посочи Уестън, но докато дежуреше, винаги беше готов с лявата си ръка да позвъни в каютата на физика.

Тази звезда не беше Земята. Дните — чисто теоретичните „дни“, имащи тъй отчаяно практическо значение за тримата пътници — бяха достигнали петдесет и осем, когато Уестън промени курса и в центъра се появи ново светило. На шейсетия ден пролича, че е планета. На шейсет и шестия беше като планета, гледана през бинокъл. На седемдесетия Рансъм си каза, че никога не е виждал подобно нещо — ослепителен диск, прекалено едър за планета и прекалено дребен, за да е Луната. Откакто взимаше участие в навигацията, небесното настроение го бе напуснало. В гърдите му се събуждаше дива, животинска жажда за живот, примесена с носталгичен копнеж по чистия въздух, гледките и ароматите на Земята — копнеж за трева, месо, бира, чай и човешки гласове. В началото най-трудно му беше да се бори с дрямката по време на дежурство; сега, макар въздухът да бе застоял, трескавата възбуда го държеше непрестанно нащрек. Често в края на смяната откриваше, че дясната му ръка е подута и изтръпнала; часове наред без да усеща я бе притискал в контролното табло, сякаш този нищожен напор можеше да тласне кораба още по-бързо.

Оставаха им двайсет дни. Деветнайсет… осемнайсет… белият земен диск вече беше голям колкото монета и му се стори, че различава Австралия и югоизточния край на Азия. Час подир час бавното въртене преместваше очертанията на континенти през диска, ала самият диск отказваше да расте. „Давай! Давай!“ — мърмореше Рансъм на кораба. Десет дни — дискът беше колкото Луната и сияеше толкова ярко, че не можеха да го гледат. Въздухът в тясното им кълбо беше непоносимо задушен, ала Рансъм и Девайн рискуваха да си прошепнат по някоя дума, докато се сменяха на дежурство.