Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Мисълта го смути и той отново насочи вниманието си към пейзажа, който с всеки изминал миг губеше свойствата на пейзаж и се превръщаше в диаграма. Откъм изток в червеникавата охра на малакандрианския свят започваше да се врязва ново петно, много по-тъмно и по-широко от всички други — странно петно с дълги рога или ръкави от двете страни и вдлъбнатина между тях като хлътналата част на полумесец. То продължаваше да расте. Широките тъмни ръкави сякаш се протягаха да обгърнат цялата планета. Внезапно той зърна сред черната площ ярка светеща точка и осъзна, че това изобщо не е част от повърхността, а черното небе отвъд планетата. Гладката дъга беше ръбът на нейния диск. За пръв път от излитането насам го обзе страх. Бавно, но все пак забележимо, черните ръкави пълзяха все по-напред и по-напред около осветената повърхност, докато накрая се срещнаха. Сега пред него беше целият диск, обкръжен с черна рамка. Вече отдавна се чуваха тихите удари на метеорити; илюминаторът сякаш не беше точно под него, а се изместваше настрани. Макар и неимоверно олекнали, крайниците му бяха вдървени и изпитваше вълчи глад. Погледна часовника си. Беше стоял като омагьосан почти осем часа.

Мъчително се изтътри до осветената страна на кораба и залитна назад, заслепен от величественото сияние. Пипнешком откри тъмните очила в старата си каюта, после се погрижи да утоли глада и жаждата — Уестън бе определил всекиму строги дажби от храна и вода. Отвори вратата на контролната кабина и надникна вътре. Спътниците му седяха с тревожно застинали лица пред нещо като метална маса; тя беше отрупана с изящни, леко вибриращи инструменти, изработени главно от кристал и фини проводници. Никой от двамата не му обърна внимание. От този момент до края на пътуването беше свободен да обикаля из целия кораб.

Когато се върна към сенчестата страна, светът, който бяха напуснали, висеше сред звездното небе и изглеждаше не по-едър от земната луна. Цветовете все още се различаваха — жълточервеникав диск със синьозелени петна и бели полярни шапки. Рансъм зърна двете миниатюрни малакандриански луни — движението им се забелязваше с просто око — и помисли, че те са сред хилядите неща, които не бе видял по време на своя престой. После заспа, събуди се и отново зърна диска, увиснал в небето. Сега беше по-малък от Луната. Цветовете бяха изчезнали, в сиянието му оставаше само блед, равномерен червеникав оттенък; пък и самото сияние не изглеждаше кой знае колко по-ярко от безбройните звезди наоколо. Това вече не беше Малакандра, а просто Марс.

Скоро животът му навлезе в старото всекидневие — сън, припичане на слънце и от време на време работа над бележките за бъдещия малакандриански речник. Знаеше, че едва ли има надежда да предаде на човечеството тия нови знания, че приключението им почти неминуемо ще завърши с никому неизвестна гибел сред дълбините на космоса. Но вече не можеше да нарича това пространство с думата „космос“. Все още изживяваше мигове на смразяващ страх; ала те ставаха все по-кратки и все по-бързо потъваха в чувството на преклонение, пред което собствената му участ изглеждаше съвсем незначителна. Не можеше да си представи, че пътуват като островче на живота сред мъртвата бездна. Усещаше точно обратното — че животът чака извън желязната им черупчица, готов да нахлуе всеки момент, и ако това ги убие, то ще е от прекомерна жизненост. Страстно се надяваше ако загинат, да загинат при разпадането на кораба, а не от задушаване. Да излезе навън, да се освободи, да се разтвори в океана на вечното пладне — понякога тази участ му се струваше по-желана от връщането на Земята. И ако при първото пътуване през небесата бе усетил душевен подем, то сега го изпитваше десетократно, защото бе убеден, че бездната е пълна с живот в най-буквалния смисъл на думата.

С течение на времето вярата му в думите на Оярса за елдилите не отслабваше, а растеше. Не видя нито един от тях; ослепителното сияние около кораба правеше невъзможни ония тъй фини промени на светлината, които биха издали присъствието им. Но чуваше, или поне му се струваше, че чува как към звънтенето на метеоритния дъжд се примесват множество деликатни звуци или трептения, а често чувството за нечие безплътно присъствие в кораба ставаше неоспоримо. Тъкмо заради това собствената му участ изглеждаше незначителна. И той, и цялото човечество бяха дребни и мимолетни пред тази неизмерима пълнота. Мозъкът му просто нямаше сили да обхване мисълта за истинските жители на вселената, за триизмерната безконечност на тяхната територия и неизброимите епохи на тяхното минало; ала в тия мигове сърцето му биеше по-уверено от когато и да било.