Клайв Луис - Сребърният стол

След около минута катерене спряха и се заслушаха. По шума, който дочуха, разбраха, че ги преследват.

— Дано само вратата пак да е отворена — каза Скруб, а Джил кимна с глава.

На върха на хълмчето се извисяваше каменна стена, а в нея имаше врата, водеща към открито място. Само че тази врата бе почти винаги заключена. Много рядко някой я бе намирал отворена. Всъщност може би само веднъж. Но можете да си представите как споменът за този единствен път бе поддържал надеждата у децата и все проверявали. Ако случайно се окажела отключена, през нея би могло да се излиза от училищния двор, без никой да ги види.

Разгорещени, задъхани и изцапани от полуприведеното придвижване под листака, Джил и Юстас стигнаха до стената. Вратата както обикновено бе затворена.

— Сигурно няма никакъв смисъл — рече Юстас и постави ръка на дръжката. Веднага след това добави: — Леле!

Дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Само преди миг Джил и Юстас смятаха светкавично да минат през вратата, ако случайно не е заключена. Но когато вратата взе, че се отвори, и двамата замръзнаха на място. Гледката пред очите им бе съвсем различна от онова, което очакваха.

Надяваха се да видят сивкавото тревисто бърдо, което стръмно стигаше чак до мрачното есенно небе. Вместо това ги посрещна поток слънчева светлина. Лееше се оттам, както юнският светлик се излива в гаража през отворената врата. От него капките роса по тревата проблясваха като перли и подчертаваха мръсотията по набразденото от сълзи лице на Джил. Светлината идваше без съмнение от различен свят, ако съдеха по това, което виждаха. Пред тях бе равна поляна — по-равна и по-ярка от всички, които Джил някога бе виждала. Небето бе синьо и прехвърчаха напред-назад неща — тъй бляскави, че сигурно бяха скъпоценни камъни или огромни пеперуди.

Макар и да си бе мечтала за нещо точно такова, Джил се изплаши. Хвърли поглед на Скруб и видя, че и той бе изплашен.

— Да влизаме, Поул — прошепна задъхано той.

— Можем ли да се върнем после? Безопасно ли е?

В този миг зад тях се чу неприятно и злобно гласче.

— Хайде, хайде, Поул — изквича то. — Всички знаем, че си там. Веднага слизай! — Бе гласът на Едит Джакъл, която не бе точно от Онези, а една от техните подмазвачки и доносници.

— Бързо дай ръка! — викна Скруб. — Не бива да се разделяме.

И преди Джил да осъзнае какво става, той сграбчи ръката й. Задърпа я през вратата — извън училищния двор, извън Англия, извън целия този свят и към Онова място.

Гласът на Едит Джакъл секна тъй рязко, както спира радио, когато го изключите от контакта. Внезапно около тях се разнесе нещо съвсем различно. Идваше от ярките неща във въздуха, които се оказаха птици. Шумът бе оглушителен, но приличаше на музика (доста интелектуална музика, която не може да се възприеме от първо слушане) много повече, отколкото на птичите песни в нашия свят. Все пак някъде отвъд пеенето се долавяше фон от страшна тишина. Тази тишина заедно със свежия въздух напомниха на Джил за върха на висока планина.

Скруб все още я държеше за ръка и те вървяха, като непрекъснато се оглеждаха. Във всички посоки се виждаха грамадни дървета. Приличаха на кедри, само че по-високи. Но понеже не растяха близо едно до друго, под тях нямаше растителност и се виждаше далече напред в гората — както вляво, така и вдясно. Докъдето стигаше погледът, всичко бе едно и също — равна трева; стрелкащи се насам-натам птици с пера, оцветени в жълто, синьо (като водно конче) или пъстро (като дъга); сини сенки и празнота. В хладния бляскав въздух не се усещаше никакъв полъх на вятър. Гората бе много самотна.

Точно отпред им вече не растяха дървета, а синееше само небето. Продължиха нататък, без да разговарят. Внезапно Скруб извика:

— Внн-ии-мавай!

Джил усети как я задърпа назад. Намираха се на самия ръб на дълбока пропаст.

Джил можеше спокойно да стои на високи места. Нямаше нищо против да застане на ръба на бездната и се подразни, когато Скруб я дръпна назад.

— Все едно съм бебе! — каза тя и изтръгна ръката си от неговата. Като го видя колко е пребледнял, изпита презрение към него. — Какво има? — продължи и за да покаже, че не я е страх, застана съвсем близо до ръба.

Всъщност бе дори по-близо, отколкото на самата нея й допадаше. После погледна надолу.

Тогава осъзна, че Скруб с право е пребледнял така, защото никоя пропаст в нашия свят не може да се сравни с тази. Представете си, че сте застанали над най-дълбоката пропаст, която сте виждали. После си представете как поглеждате към дъното й. След това си представете, че бездната се спуска още по-надолу — два пъти по-надолу, после десет, двадесет пъти по-надолу. А там долу си представете нещица, които на пръв поглед могат да се помислят за овце. После става ясно, че са облаци — не малки венчета мъгла, а огромни бели пухкави облаци, грамадни като планини. Най-после измежду тези облаци започвате за пръв път да забелязвате истинското дъно. То е толкова далече, че не се разбира дали е поле или гора, дали е суша или вода. И е на по-голямо разстояние от облаците, отколкото сте вие над тях.