— Лорд Рууп, сир — каза Дриниан.
— Рууп, разбира се — довърши Каспиан. — Това е главното ми намерение. Но Рипичийп храни още по-велика надежда…
Погледите на всички се обърнаха към Мишката.
— Голяма като духа ми — каза той. — Макар и може би малка като ръста ми. Защо да не стигнем до самия източен край на света? И какво ще намерим там? Мисля, че ще намерим страната на самия Аслан. Великият Лъв винаги идва при нас от изток, през морето.
— Гледай ти, това наистина е идея! — прошепна Едмънд възхитено.
— Но как смяташ — каза Луси, — дали страната на Аслан е такава страна, до която може да се стигне с кораб?
— Не зная, мадам — отвърна Рипичийп, — но има нещо друго. Когато все още бях в люлката си, една горска жена, една дриада, изговори над мен следния стих:
Когато срещнат се небето и земята,
и сладка стане ли водата,
не се съмнявай, Рипичийп,
пристигнал си там, най-накрая,
където изтокът граничи с безкрая.
Не знам какво значи това, но магията му не ме е напускала никога през живота ми. След кратко мълчание Луси попита:
— А сега къде се намираме, Каспиан?
— Капитанът ще ти отговори по-добре от мен — рече Каспиан, а Дриниан извади картата си и я разгъна на масата.
— Това е разположението ни — посочи той към нея. — Или поне беше днес на обед. Имахме попътен вятър след Каир Паравел и се отправихме леко на север към Галма, където пристигнахме на следващия ден. Останахме на сушата една седмица, защото херцогът на Галма организира турнир в чест на Негово величество, който свали от конете множество рицари…
— И самият той беше съборен няколко пъти, Дриниан. Още имам белези — намеси се Каспиан.
— … и свали от конете множество рицари — повтори засмяно Дриниан. — Според нас херцогът щеше да се зарадва, ако Негово величество кралят се беше оженил за дъщеря му, но от това нищо не излезе…
— Кривогледа е и има лунички — каза Каспиан.
— Горкото момиче — въздъхна Луси.
— И тъй, отплавахме от Галма — продължи Дриниан — и се натъкнахме на безветрие, което продължи почти два дни. Наложи се да гребем, но после задуха отново и стигнахме до Теребинтия едва на четвъртия ден след тръгването ни от Галма. Тамошният крал изпрати предупреждение да не спираме, защото в Теребинтия върлувала болест, но ние заобиколихме носа, хвърлихме котва край едно заливче далече от града и се запасихме с вода. После трябваше да останем на дрейф три дни, докато задуха югоизточният вятър, и поехме към Седемте острова. На третия ден ни застигнаха пирати (теребинтинци, ако се съдеше по флага им). Видяха, че сме добре въоръжени, и се отдалечиха, след като си разменихме по няколко стрели…
— А трябваше да ги преследваме, да ги вземем на абордаж и да ги избесим до последния кучи син! — намеси се Рипичийп.
— А след още пет дни вече бяхме наближили Муил, който, както знаете, е най-западният от Седемте острова. После гребахме през пролива и около залез слънце пристигнахме в Червеното пристанище на остров Брен, където ни посрещнаха с гостоприемен пир и се запасихме с толкова храна и вода, колкото искахме. Тръгнахме от Червеното пристанище преди шест дни и вече напредваме с чудесна скорост, така че се надявам да видим Уединените острови вдругиден. Общо плаваме от почти трийсет дни и сме изминали повече от хиляда и двеста мили от Нарния дотук.
— Ами след Уединените острови? — попита Луси.
— Никой не знае, Ваше величество — отвърна Дриниан. — Освен ако самите жители на Уединените острови не ни кажат.
— По наше време и те не знаеха — каза Едмънд.
— В такъв случай — възкликна Рипичийп — истинските приключения започват едва след Уединените острови!
Каспиан им предложи да ги разведат из кораба преди вечеря, но Луси я загриза съвестта и каза:
— Мисля, че трябва да отида да видя Юстас. Ужасно е да страдаш от морска болест. Ако старият ми еликсир беше тук, щях да го излекувам.
— Но той е тук — рече Каспиан. — Съвсем ми беше излязъл от главата. Забрави го като си тръгна и реших, че може да се причисли към кралското съкровище. Затова го взех с мен. Но нима смяташ, че трябва да го хабиш за морска болест?
— Достатъчна е само капчица — каза Луси.
Каспиан отвори близкото чекмедже под пейката и извади прекрасното диамантено шишенце, което Луси така добре си спомняше.
— Вземете го, кралице, то е ваше — каза той.
След това излязоха от каютата и се озоваха сред слънчевата светлина.
На палубата имаше два големи дълги капака — пред и зад мачтата. И двата бяха отворени, както винаги в хубаво време, за да пропускат въздуха и светлината в трюма на кораба. Каспиан ги поведе надолу по една стълба в задния люк. Тук те се озоваха в помещение, където от двете страни имаше пейки за гребците, а светлината се процеждаше през отворите за веслата и танцуваше по тавана. Естествено корабът на Каспиан не беше жестокосърдечна галера, задвижвана от роби-гребци. Веслата се използваха само когато нямаше вятър или когато влизаха или излизаха от пристанище и всички (освен Рипичийп, чиито крака бяха твърде къси) се редуваха да гребат. От двете страни на кораба пространството под пейките беше оставено празно за краката на гребците. В средата обаче имаше нещо като дупка, която стигаше чак до кила и бе пълна с всякакви хранителни продукти: чували с брашно, бъчви с вода и бира, качета със свинско, делви с мед, мехове с вино, ябълки, ядки, сирене, бисквити, подправки, резени бекон. От тавана — тоест от долната страна на палубата — висяха пушени меса и плитки лук, както и хамаците за моряците, в които спяха в свободните от дежурство часовои. Каспиан ги поведе назад, като стъпваше от пейка на пейка. За него поне бяха стъпки, за Луси — нещо средно между стъпки и подскоци, а за Рипичийп — направо дълги скокове. Накрая стигнаха до една преграда, в която имаше врата. Каспиан отвори вратата и ги въведе в каюта, която изпълваше кърмата на кораба точно под каютите на палубата. Само че не беше толкова удобна. Беше много ниска и стените й се наклоняваха така, че почти нямаше под. И тук имаше прозорци с дебели стъкла, но бяха до водата и не се отваряха. Всъщност точно в този момент корабът се наклони и те станаха първо златисти от светлината и после тъмнозелени от морската вода.
Читать дальше