Клайв Луис: Последната битка

Тази пролетна утрин около него нямаше други, освен най-скъпия му приятел — еднорога Джуъл. Те се обичаха като братя и взаимно си спасяваха живота през войните. Великолепното животно стоеше близо до стола на краля и навело врат, лъскаше синия си рог в кремавобелия си хълбок.

— Днес нямам желание нито за работа, нито за спорт, Джуъл — каза кралят. — Не мога да мисля за нищо друго, освен за тази чудна новина. Мислиш ли, че ще научим нещо повече?

— Това са най-прекрасните вести, пристигали в наши дни, в дните на бащите ни и в тези на дедите ни, кралю — отвърна Джуъл, — ако са верни.

— Възможно ли е да не са верни? — попита кралят. — Мина повече от седмица, откакто първите птици прелетяха над нас с думите, че Аслан е тук, че Аслан се е завърнал в Нарния. След това дойдоха катеричките. Те не го бяха видели, но казваха, че със сигурност е в гората. После и еленът го е видял със собствените си очи в Гората с фенера, макар отдалеч и на лунна светлина. След него дойде мургавият брадат човек, търговецът от Калормен. Калорменците не се интересуват от Аслан като нас, но той говореше за него като за нещо съвсем сигурно. А язовецът снощи. И той е видял Аслан.

— Наистина, кралю — отвърна Джуъл. — Вярвам на всичко това. Ако ви се струва, че не е така, то е само защото радостта ми е твърде голяма, за да остави вярата ми да бъде трайна. Толкова е прекрасно, че не е за вярване.

— Да — дълбоко въздъхна кралят, като почти потрепери от удоволствие. — Това надминава и най-смелите надежди на целия ми живот.

— Чуйте! — възкликна Джуъл, като наведе глава на една страна и вирна уши.

— Какво има? — попита кралят.

— Копита, кралю — отвърна Джуъл. — Галопиращ кон. Много тежък кон. Сигурно е някой от кентаврите. Вижте, ето го.

Величествен кентавър със златна брада, с човешка пот на челото и конска пяна по кестенявите си хълбоци, се втурна към краля. Спря и се поклони ниско.

— Привет, кралю — извика той с плътен глас като на бик.

— Ей, вие вътре! — извика кралят през рамо към вратата на ловната хижа. — Купа вино за благородния кентавър. Добре дошъл, Рунуит. Като си поемеш дъх, ще ни кажеш с каква задача си тук.

Един паж излезе от къщата с голяма, изкусно гравирана дървена купа и я подаде на кентавъра, който я вдигна и каза:

— Първо пия за Аслан и истината, кралю, и на второ място — за Ваше величество.

Той изпи виното, което би стигнало за шестима силни мъже, на един дъх и подаде празната купа на пажа.

— Е, Рунуит — каза кралят. — Още вести за Аслан ли ни носиш?

Рунуит изглеждаше много сериозен, дори леко намръщен.

— Кралю — започна той, — знаете колко дълго съм живял и изучавал звездите, защото ние, кентаврите, живеем по-дълго от вас, човеците, и дори по-дълго от еднорозите. Никога през живота си не съм виждал небето да вещае такива ужасни неща, каквито показват звездите всяка нощ от началото на годината. Не казват нищо за завръщането на Аслан, нито за мир или радост. Според моите умения от петстотин години не е имало такива катастрофални срещи на планетите. Вече бях решил да дойда и да предупредя Ваше величество, че над Нарния е надвиснало голямо зло. Но снощи до мен достигна слухът, че Аслан се е появил отново в Нарния. Кралю, не вярвайте на тези приказки. Невъзможно е. Звездите винаги казват истината, а хората и животните лъжат. Ако Аслан наистина идваше в Нарния, небето щеше да го предрече. Ако наистина е дошъл, всички най-велики звезди щяха да се съберат в негова чест. Всичко друго е лъжа.

— Лъжа ли?! — пламенно извика кралят. — Кой обитател на Нарния или на света би посмял да излъже за подобно нещо? — После несъзнателно сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Това не знам, кралю — отвърна кентавърът. — Но знам, че на земята има лъжци, а сред звездите няма.

— Чудя се — намеси се Джуъл — не е ли възможно Аслан да се завърне, въпреки че всички звезди вещаят друго. Той не е роб на звездите, а техен Създател. Не се ли казва във всички легенди, че Аслан не е питомен лъв.

— Добре казано, добре казано, Джуъл — извика кралят. — Точно така се казва: „Не е питомен лъв.“ В много легенди се споменава.

Рунуит тъкмо бе вдигнал ръка и се навеждаше да възрази настойчиво на краля, когато и тримата обърнаха глави, заслушвайки се в плачевен зов, който бързо приближаваше. На запад от тях гората бе тъй гъста, че още не можеха да видят кой идва. Но скоро чуха думите:

— Беда, беда, беда! — викаше гласът. — Беда за братята и сестрите ми! Беда за свещените дървета! Секат горите. Брадвата е обърната срещу нас. Секат ни. Вековните дървета падат, падат, падат.