Клайв Луис: Последната битка

— Бързо. Качете се на гърба ми — каза Джуъл.

Кралят се метна на гърба на стария си приятел, който на свой ред се обърна и препусна. След като се изгубиха от погледа на враговете си, Джуъл два или три пъти промени посоката, прекоси едно поточе и викна, без да намалява темпото:

— Накъде, кралю? Към Каир Паравел?

— Поспри, приятелю — отговори Тириан. — Остави ме да сляза.

Той се плъзна от гърба на еднорога и застана срещу него.

— Джуъл — започна кралят. — Сторихме нещо ужасно.

— Бяхме силно провокирани — отвърна Джуъл.

— Но да ги нападнем неподготвени, без да ги предизвикаме, докато са невъоръжени! Ние сме убийци, Джуъл. Честта ми е опетнена навеки.

Джуъл оброни глава. Той също се срамуваше.

— А и конят каза, че е по заповед на Аслан — продължи кралят. — Плъхът потвърди. Всички твърдят, че Аслан е тук. Ами ако е истина?

— Но, кралю, как би могъл Аслан да заповядва такива ужасни неща?

— Той не е питомен лъв — обясни Тириан. — Как можем да знаем какво би направил ние, убийците. Джуъл, аз ще се върна. Ще предам меча си, ще се оставя в ръцете на тези калорменци и ще ги помоля да ме заведат при Аслан. Нека той ме съди.

— Значи сам ще се хвърлите в лапите на смъртта?! — учуди се Джуъл.

— Мислиш ли, че за мен има значение, че Аслан ще ме осъди на смърт? — попита кралят. — Това би било нищо, съвсем нищо. Не е ли по-добре да съм мъртъв, отколкото да ме мъчи ужасният страх, че Аслан се е завърнал и той не е онзи Аслан, в когото вярвахме и за когото копнеехме? Все едно слънцето един ден да изгрее и да е черно!

— Зная — отвърна Джуъл. — Или все едно, че пиеш вода и тя е суха. Прав сте, кралю. Това е краят на всичко. Нека отидем да се предадем.

— Не е нужно да отиваме и двамата.

— Ако някога сме били добри приятели, нека дойда с вас — каза еднорогът. — Ако вие сте мъртъв и Аслан не е Аслан, какъв живот ме чака?

Проливайки горчиви сълзи, те тръгнаха обратно заедно.

Щом ги видяха, калорменците се развикаха и хукваха към тях с оръжия в ръце. Но кралят протегна меча си с дръжката към тях и каза:

— Аз, който бях кралят на Нарния и сега съм рицар с опетнена чест, се предавам на справедливостта на Аслан. Заведете ме при него.

— Аз също се предавам — каза Джуъл.

Наобиколи ги гъста тълпа мургави мъже, които миришеха на чесън и лук, а белите им очи святкаха страховито на фона на кафявите лица.

Нанизаха въжен оглавник на врата на Джуъл. Взеха меча на краля и вързаха ръцете му зад гърба. Един от калорменците, който носеше шлем вместо тюрбан и изглежда, че командваше останалите, грабна златната корона от главата на Тириан и набързо я тикна някъде из дрехите си. Поведоха двамата затворници през гората, нагоре по възвишенията до една голяма поляна. Ето какво видяха пленниците там.

В средата на поляната, където беше и върхът на хълма, имаше малка колиба със сламен покрив. Приличаше на обор. Вратата й бе затворена. На тревата отпред седеше маймуна. Тириан и Джуъл, които очакваха да видят Аслан и още нищо не бяха чували за маймуната, бяха много озадачени. Маймуната, естествено, беше Шифт, но сега изглеждаше десет пъти по-грозна, отколкото когато бе живяла край Котлето, защото сега беше облечена. Носеше алено сако, което не й стоеше особено добре — виждаше се, че е било шито за джудже. На задните си лапи бе обула чехли със скъпоценни камъни, които не стояха както трябва, защото, както знаете, задните лапи на маймуните по-скоро приличат на ръце. На главата си имаше нещо като хартиена корона.

До нея бе струпана голяма купчина орехи, които не преставаше да чупи със зъби, като плюеше черупките. Шифт непрестанно дърпаше аленото сако, за да се чеше. Пред нея стояха много Говорещи зверове и почти всяко лице в тълпата изглеждаше нещастно, разтревожено и недоумяващо. Когато видяха кои са двамата затворници, всички запъшкаха и заскимтяха.

— О, Шифт, чрез теб говори Аслан — каза старшият калорменец. — Водим ти пленници. С всичкото си умение и смелост и с волята на Великия бог Таш ние заловихме тези двама отчаяни убийци.

— Дайте ми меча на този човек — заповяда маймуната.

Животните взеха меча на краля и й го подадоха заедно с ножницата, колана и всичко останало. Тя го закачи около врата си и така изглеждаше по-глупаво от всякога.

— С тези двамата ще се разправим по-късно — продължи маймуната, като изплю една черупка по посока на пленниците. — Сега имам друга работа. Те могат да почакат. Чуйте ме всички. Първото нещо, което искам да кажа, е за орехите. Къде се дяна оная главна катерица?