Дейвид Едингс - Последната битка

Бранд се изправи мрачно.

— Елате — каза той на другите си трима сина. — Трябва да водим битка… и нямаме време за предатели.

И обърна гръб на умиращия си син.

— Опитах се да се отплатя за прошката му, татко — защити се Олбан. — Рискувах живота си да защитавам неговата кралица. Това никакво значение ли няма?

Лицето на Бранд беше като камък. Той продължаваше да стои мълчаливо с гръб към сина си.

— Белгарион ми прости, татко. Не можеш ли и ти да намериш прошка в сърцето си?

— Не — каза Бранд остро. — Не мога.

— Моля те, татко — помоли се Олбан. — Няма ли да пролееш и една сълза за мен?

— Нито една — каза Бранд, но Ариана видя, че думите му са лъжа.

Мрачните очи на мъжа бяха насълзени, но лицето му остана като гранит. Без да пророни дума, той напусна палатката.

Всеки от братята на Олбан стисна безмълвно ръката му и последва баща си.

Олбан плака тихо, но после нарастващата немощ и лекарството, което му беше дала Ариана, пресушиха скръбта му. Той полежа още малко на сламеника, после се опита да се надигне и повика мимбратското момиче. Ариана коленичи до него, като го придържаше с ръка, и се наведе за да долови тихите му думи.

— Моля те, кажи на нейно величество това, което казах на баща си… и кажи, че много се разкайвам.

После главата му се отпусна на рамото на Ариана и той издъхна кротко в ръцете й.

Ариана нямаше време да скърби, защото в същия момент трима сендари доведоха полковник Брендиг в палатката. Лявата му ръка беше направо смазана.

— Събаряхме моста — каза един от сендарите. — Полковникът сечеше и гредите се срутиха отгоре му.

Ариана прегледа натрошената ръка на Брендиг и му каза:

— Страхувам се, че няма нищо, с което да мога да ви помогна, милорд. Ръката ще трябва да се отреже, за да не гангреняса и да не погуби живота ви.

— Очаквах го — мрачно кимна Брендиг. — Режете.

— Там! — извика крал Родар и посочи надолу по реката. — Димът… зелен е! Това е сигналът. Вече можем да се изтегляме.

— Страхувам се, че е твърде късно, ваше величество — каза тихо генерал Варана. — Колона от малореанци и надраки току-що достигна реката на запад от нас. Много вероятно е да сме обкръжени.

Новината за смъртта на Таур Ургас премина сред войската на мургите като силен стон и душата на армията сякаш се изпари. Войните се страхуваха от Таур Ургас, но дивата му лудост се беше предала и на тях и те бяха повярвали, че са непобедими. Имаха чувството, че нищо не може да застане на пътя им и че те като инструменти на жестоката му воля притежават в някаква степен неговата неуязвимост. Със смъртта му всеки мург почувства ледени тръпки на страх, че също може да умре. Това предизвика силно колебание в редиците на атакуващата армия.

Крал Чо-Хаг наблюдаваше разпадането на мургската армия с мрачно задоволство. След това обърна коня си към пехотата и мимбратските рицари, за да обсъди положението с останалите водачи. Крал Фулрах се откъсна от редиците на сендарските войни. Пълничкият монарх с кафява брада изглеждаше почти комично в лъскавото си снаряжение, но мечът му носеше следи от скорошно използване, а по шлема му имаше няколко вдлъбнатини — нямо доказателство, че кралят на Сендария е участвал в битката.

— Видяхте ли вече сигнала на Анхег? — попита Фулрах.

Чо-Хаг поклати глава.

— Не, но трябва да се появи всеки момент. По-добре да обмислим плана. Виждали ли сте Кородулин?

— Лекарите работят по него — каза Фулрах.

— Ранен ли е? — попита изплашено Чо-Хаг.

— Не мисля, че е много сериозно. Отиде да помогне на приятеля си барон Воу Ебор и един мург го удари по главата с боздугана си. Потече му малко кръв от ушите, но лекарят каза, че ще се оправи. Баронът е по-зле обаче.

— Кой е начело на мимбратите тогава?

— Сър Андориг. Добър войн, но малко трудно схваща.

Чо-Хаг се изсмя.

— Току-що описа арендите, приятелю. Те всички са добри в битка, само дето малка трудно разбират какво им говориш.

Внимателно слезе от коня си, като се държеше за седлото, тъй като слабите му крака се огъваха.

— Можем да вземем решение и без помощта на Андориг.

Той погледна към отстъпващите мурги.

— Веднага след сигнала на Анхег трябва да се махнем оттук по най-бързия начин. В момента мургите са объркани, но ще се окопитят, щом премине първоначалният шок.

— Наистина ли уби Таур Ургас в дуел? — попита Фулрах.

Чо-Хаг кимна утвърдително.

— Не беше истински дуел. Той беше побеснял и не направи никакъв опит да се отбранява. Когато Анхег ни подаде сигнал, мимбратите трябва да атакуват. Вероятно мургите ще отстъпят и ще побягнат. Аз ще ги атакувам с моите хора, за да им помогна да бягат по-бързо. Това ще ти даде време да поемеш с войските си нагоре по реката. Двамата с Андориг ще задържим мургите, докато се скриете от погледа им. Как ти се струва това?