Дейвид Едингс - Последната битка

— Оставете го! — изскърца той със зъби — Направете му път.

Зашеметените войници на личната му охрана се вгледаха в него.

— Сторете път на краля на Алгария! — изкрещя Таур Ургас. — Той е мой!

Мургските войски направиха път на Чо-Хаг. Алгарският крал дръпна юздите на коня си и каза хладно:

— Е, дългоочакваният момент настъпи най-после, Таур Ургас.

— Така е, Чо-Хаг — отговори Таур Ургас. — Чакам го от години.

— Ако знаех, щях да дойда по-рано.

— Днес е последния ти ден, Чо-Хаг.

Очите на мургския крал блестяха от лудост, по устата му изби пяна.

— Със заплахи и празни приказки ли възнамеряваш да се биеш, Таур Ургас? Забравил ли си да въртиш меча?

С нечовешки крясък Таур Ургас извади огромния си меч от ножницата и препусна срещу алгарския крал.

— Умри! — крещеше той и размахваше меча си. — Умри, Чо-Хаг!

Това не беше дуел, защото в дуела се спазват известни правила. Двамата крале се нахвърляха един срещу друг със стихийна ярост. Кръвта им кипеше от насъбрала се от хиляди години омраза. Напълно обезумял, Таур Ургас хриптеше и размахваше меча срещу врага си. Чо-Хаг, студен като лед, с ръка, бърза като блещукащия език на змия, избягваше ударите на мурга и ги отбиваше със сабята. Върхът на острието му се забиваше отново и отново в раменете и лицето на мурга.

Двете армии, слисани от жестокия сблъсък, се оттеглиха и освободиха на двамата подивели мъже пространство за ужасната им борба.

Като сипеше порой ругатни, Таур Ургас налетя срещу врага си, но Чо-Хаг се измъкна хладнокръвно и парира удара, като на свой ред заби свистящата си сабя в кървящото лице на мурга.

Накрая, загубил и последните остатъци от разума си, Таур Ургас насочи коня си към Чо-Хаг с див животински рев. Изправи се на седлото, стиснал дръжката на меча с две ръце и го вдигна като брадва, за да смачка врага си завинаги. Но Чо-Хаг отдръпна коня си и го промуши точно когато Таур Ургас се канеше да стовари меча си върху него. Сабята му проби кървавочервената ризница на мурга и щръкна от гърба му.

Подивял от злоба, Таур Ургас не почувства болката от смъртоносния удар и вдигна отново меча си. Но изведнъж силата изчезна от ръцете му и мечът падна. Той зяпна невярващо острието в гърдите си, от устата му бликна кървава пяна. Той вдигна ръце, сякаш да разкъса лицето на врага си, но Чо-Хаг презрително ги отблъсна настрани и изтегли тънкото закривено острие от тялото на мурга. После заяви с леден глас:

— Е, свърши се, Таур Ургас.

— Не! — изкрещя прегракнало Таур Ургас и посегна да извади камата от колана си.

Чо-Хаг наблюдаваше хладнокръвно безплодните му усилия. Изведнъж от отворената уста на мургския крал шурна тъмна кръв, той залитна, сгромоляса се безпомощно от седлото си и забълва ругатни към мъжа, който току-що го беше убил.

— Беше добра битка все пак — каза Чо-Хаг с ледена усмивка и му обърна гръб.

Таур Ургас с безсилна ярост дращеше пръстта.

— Върни се и се бий — изхриптя той. — Върни се!

Чо-Хаг му хвърли поглед през рамо и каза:

— Съжалявам, ваше величество, но имам работа, която не търпи отлагане. Надявам се, че ме разбирате.

И си тръгна.

— Върни се! — изстена Таур Ургас, като бълваше кръв и ругатни. — Върни се!

След това се сгромоляса по очи в окървавената трева и немощно пророни:

— Върни се и се бий, Чо-Хаг!

Силно стенание премина през полковете на мургите, а когато Чо-Хаг победоносно се завърна, за да се присъедини към армията си, сред алгарите се понесе радостно ликуване.

— Връщат се — съобщи генерал Варана с равнодушен професионализъм, докато наблюдаваше прииждащите на вълни малореанци.

— Къде е този сигнал? — попита Родар, загледан надолу по реката. — Защо се бави Анхег?

Предните колони на малореанците нападнаха стремглаво. Драснианските копиеносци забиваха дългите си копия в облечените в червено нападатели. Легионите вдигнаха щитовете си и образуваха плътна стена, срещу която малореанците удряха безполезно. После по отсечена, гръмка команда легионерите леко обърнаха щитовете си и всеки запрати копието си срещу атакуващите малореанци. Толнедранските копия не бяха толкова дълги, колкото драснианските, но все пак бяха достатъчно дълги. Силен рев отекна сред предните редици на малореанците.

— Ще пробият ли? — изпухтя Родар.

Макар че не участваше в битката, драснианският крал оставаше без дъх при всяка атака на малореанците.

Варана внимателно прецени силата на щурма и заключи: