Дейвид Едингс - Последната битка

— Бих им позволил да се приближат още малко — посъветва Чо-Хаг с тихия си глас, докато двамата с Кородулин наблюдаваха истинското море от мурги, които напредваха срещу разгърнатите редици на драснианските копиеносци и толнедранските легионери.

— Сигурен ли си в тази стратегия, Чо-Хаг? — попита обезпокоен младият арендски крал. — Традиция за мимбратските рицари е да посрещнат атака челно. Твоето предложение да щурмуваме по фланговете ме озадачава.

— Така ще убием повече мурги, Кородулин — отговори Чо-Хаг. — Когато твоите рицари започнат да щурмуват от двата фланга, ти ще изолират няколко вражески полка. И ще можем да ги смелим с настъпващата пехота.

— Струва ми се странно да върша тази работа с пехотни войски — призна Кородулин. — Изпитвам огромно недоверие към пехотата.

— Не си единствен, приятелю — каза Чо-хаг. — На мен това ми е също толкова чуждо, колкото и на теб. Въпреки това няма да е почтено от наша страна да не позволим на пехотните войски да хванат малко мурги, нали? В края на краищата те изминаха дълъг път.

Кралят на Арендия се замисли над чутото. Очевидно не беше в състояние да приеме дори и най-простия хумор.

— Не бях се замислял за това — призна накрая той. — Но трябва да се съглася, че ще е изключително егоистично от наша страна да ги лишим от участие в битката. Колко мурги мислиш, че ще им бъдат достатъчни като плячка?

— О, не знам — отговори Чо-Хаг откровено. — Може би няколко хиляди. Не бива да изглеждаме стиснати, но не трябва и да сме прекалено щедри.

Кородулин въздъхна.

— Това е деликатна работа, крал Чо-Хаг — тази тънка линия между скъперничеството и глупавата разточителност.

— Една от жертвите на царуването, Кородулин.

— Много вярно, Чо-Хаг, много вярно.

Младият крал на Арендия въздъхна отново и се съсредоточи изцяло върху проблема колко от напредващите мурги може всъщност да отпусне на пехотата.

— Мислиш ли, че по двама мурги биха задоволили пешаците?

— Звучи ми добре.

Кородулин се усмихна облекчено и заяви:

— Ами, значи ще им оставим по двама. Никога не бях делил мурги, но всъщност не е чак толкова трудно, колкото си го представях.

Крал Чо-Хаг се разсмя.

Лейди Ариана обви ръце около треперещите рамене на Лелдорин и нежно го отведе от сламеника, на който лежеше тялото на братовчед му.

— Не можеш ли да направиш нещо, Ариана? — умоляваше я той. По лицето му се стичаха сълзи. — Някаква превръзка или нещо такова?

— Това е извън възможностите ми, милорд — отговори нежно Ариана. — Споделям скръбта ви от смъртта му.

— Не изричай тази дума, Ариана. Торасин не може да е мъртъв.

— Съжалявам, милорд — каза тя простичко. — Той ни е напуснал и никой от моите лекове или умения не може да го върне.

— Поулгара може — внезапно реши Лелдорин и в очите му проблесна отчаяна надежда. — Извикай Поулгара.

— Няма кого да изпратя, милорд — каза Ариана, като се огледа в импровизираната палатка, където с Тайба се грижеха за ранените.

— Тогава аз ще отида — заяви Лелдорин, без да спира да плаче.

И изхвръкна от палатката.

Ариана въздъхна печално и придърпа одеялото над бледото лице на Торасин. После се върна при ранените, които постоянно прииждаха в палатката.

— Не се занимавайте с него, милейди — каза един крепостен селянин с жилесто лице, когато девойката се наведе над тялото на приятеля му.

Ариана го погледна въпросително.

— Той е мъртъв — обясни мъжът. — Една малореанска стрела го улучи право в гърдите.

Той сведе поглед към лицето на мъртвеца и въздъхна:

— Бедният Детон. Умря в ръцете ми. Знаете ли какви бяха последните му думи?

Ариана поклати глава.

— Каза: „Поне закусих добре“. И след това умря.

— Защо го донесе тогава, след като си знаел, че вече е мъртъв? — попита Ариана внимателно.

Жилестият крепостен селянин тъжно сви рамене.

— Не исках да го оставя да лежи в калния ров като умряло куче. През целия си живот никой не се е отнасял към него почтително. Той беше мой приятел и не исках да го оставя там като боклук. — Усмихна се горчиво. — За него това вече няма никакво значение, но поне в смъртта му да има малко достойнство.

Той тъжно потупа мъртвеца по рамото.

— Сбогом, Детон. Трябва да се върна на бойното поле.

— А ти как се казваш? — попита Ариана.

— Ламер, милейди.

— Наложително ли е участието ти в битката?

— Съмнявам се, милейди. Изстрелвах стрели по малореанците. Не се справям много добре с това, но всъщност това ми беше задачата…