Дейвид Едингс - Последната битка

— Вятър!

После полъхът затихна и мъглата стана сякаш още по-гъста.

Някой изстена отчаяно.

Мъглата се раздвижи и бавно започна да се върти.

Наистина беше вятър!

Лелдорин спря да диша.

Мъглата се спусна над земята и я обгърна в сивотата си.

— Там нещо се движи! — изрева един толнедранец. — Пригответе се!

Мъглата започна да се вдига. Лелдорин напрегна очите си. Пред тях, на не повече от седемдесет стъпки, се движеха някакви фигури.

Мъглата се вдигна, сякаш силата, която я задържаше, се разпадна. Слънцето проби. Цялото поле пред тях беше изпълнено с малореанци. Те замръзнаха на място, стреснати от внезапната светлина.

— Сега! — извика Лелдорин и вдигна лъка си. Стрелците вдигнаха оръжията си като един и обсипаха врага с хиляди стрели.

Атаката на врага направо се разпадна. Цели полкове падаха покосени от урагана на астурианските стрели.

После медният рог на сър Мандорален изсвири предизвикателно, пехотата и стрелците се отдръпнаха и земята потрепери под тропота на конете на мимбратските рицари.

Объркани от бурята от стрели и вида на летящата право срещу тях конница, малореанците се разпръснаха и побягнаха.

С доволна усмивка братовчедът на Лелдорин Торасин отпусна лъка си, за да се надсмее над погрома на ангараките.

— Успяхме, Лелдорин! — извика той. — Разгромихме ги.

Беше с гръб към осеяното с трупове поле. Държеше лъка си, а тъмната му коса се развяваше около озареното му от радост лице. Така щеше да го запомни Лелдорин завинаги.

— Тор! Внимавай! — извика Лелдорин, но беше твърде късно.

Отговорът на малореанците представляваше нова буря, този път по-различна. От стотина катапулти, скрити зад ниските хълмове на север, излетя голям облак камъни и засипа стегнатите редици по брега на реката. Един камък, по-голям от човешка глава, удари Торасин право в гърдите и го повали на земята.

— Тор!

Викът на Лелдорин беше отчаян. Той изтича до ранения си братовчед. Очите на Торасин бяха затворени, от носа му течеше кръв. Гърдите му бяха размазани.

— Помогнете ми! — изкрещя Лелдорин на група крепостни селяни, които стояха наблизо.

Те покорно се втурнаха да му помогнат, но в очите им ясно се четеше истината. Торасин вече беше мъртъв.

Барак стоеше на кормилото на огромния си кораб.

Гребците подеха ритъма на кожения тъпан и корабът се задвижи надолу по реката.

Крал Анхег се облегна на перилата. Беше свалил шлема си, така че прохладният въздух на реката да отвее вонята от пушек от косата му. Грубото му лице беше също толкова строго, колкото това на братовчед му.

— Какво мислиш? Какви са им шансовете? — попита той.

— Не много добри — отговори Барак направо. — Никога не сме допускали, че мургите и малореанците ще ни атакуват в Тул Марду. Армията се разцепи на две край реката и двете й половини са превъзхождани по численост от врага. Страхувам се, че ще имат неприятности.

Той хвърли бегъл поглед през рамо към десетината лодки, които плуваха след големия му кораб, и изрева:

— По-бързо!

— Малореанци отпред! На северния бряг! — извикаха от наблюдателницата на мачтата. — На около половин миля!

— Намокрете палубата — заповяда Барак.

Моряците спуснаха ведрата, закачени с дълги въжета, изтеглиха ги и намокриха дървената палуба.

— Сигнализирай на корабите зад нас — каза Анхег на един брадат моряк, който стоеше на кърмата.

Мъжът кимна, обърна се и издигна голям флаг, прикрепен на дълъг прът. Започна да го развява силно, за да го видят корабите, подредени зад тях.

— Внимавайте с огъня! — извика Барак на мъжете, които се тълпяха около една платформа, в която горяха каменни въглища. — Ако ни подпалите, всички ще плувате чак до Източно море.

Пред платформата стояха три големи катапулта в пълна готовност.

Крал Анхег погледна напред към малореанците, скупчени около няколко обсадни машини на северния бряг, и предложи:

— По-добре изпрати лодките със стрели сега.

Барак измърмори нещо, вдигна ръка към лодките, които се движеха зад килватера, и те бързо се плъзнаха напред. На носа на всяка имаше висок катапулт, изстрелващ стрели.

— Заредете катапултите! — извика Барак на мъжете край огъня. — И не разливайте катран по палубата!

С дълги железни куки моряците извадиха от жаравата три големи глинени гърнета. Те съдържаха кипяща смес от катран, черна смола и нефт. Потопиха ги в катран, увиха ги в прогизнали от нефт парцали и ги сложиха в кошовете на бойните машини.