Дейвид Едингс - Последната битка

Високият младеж закри лицето си с ръце.

Поулгара пребледня, очите й се изпълниха със сълзи.

— Погрижи се за него, Дурник — каза тя на ковача, след това се обърна, свела печално глава.

— Опитах се, Дурник. — бърбореше Рундориг, без да спира да ридае. — Наистина се опитах да стигна до него — но имаше толкова много хора на пътя ми. Не можах да се добера до него навреме. Видях го как потъва и просто нямаше какво да направя.

Дурник прегърна плачещия младеж. Очите на ковача бяха насълзени, но той не каза нищо.

Се’недра обаче не можа да заплаче. Тя беше измъкнала тези обикновени млади мъже от домовете им и ги беше довела на другия край на света, а сега един от старите приятели на Гарион беше умрял в студените води на река Марду. Смъртта му не излизаше от ума й, но тя не можа да заплаче. Изведнъж я обзе силна ярост. Тя се обърна към Олбан и изсъска:

— Убий ги!

— Кралице? — погледна я втрещено Олбан.

— Върви! — нареди тя. — Вземи меча си и върви. Убий колкото можеш повече ангараки, заради мен, Олбан. Убий ги заради мен!

И едва след това успя да заплаче.

В първия момент Олбан погледна ридаещата принцеса, после погледът му се спря върху малореанците, които отстъпваха пред жестоката атака на мимбратските рицари. Лицето му светна и той извади меча си.

— Както заповяда моята кралица! — извика той и се спусна към коня си.

Макар редиците на малореанците да падаха покосени от алгарските саби, все повече войници в червени туники прииждаха към бойното поле и много скоро ниските северни хълмове бяха оцветени в червено, все едно земята кървеше. Но не малореанците подеха следващата атака. Широкоплещести тули, облечени в дрипи, се придвижиха неохотно и заеха позиции за атака. Точно зад тях се движеше малореанската конница и ги избутваше напред с камшици.

— Типичната стратегия на малореанците — измърмори Белдин. — Закат жертва тулите. Така ще запази собствените си сили за битката с Таур Ургас.

Се’недра вдигна набразденото си от сълзи лице и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще избием тулите — каза той. — Един или два щурма от страна на мимбратите ще сломят духа им. Тулите не са много добри войници и ще побягнат при първа възможност.

Точно когато армията на Мишрак ак Тул се понесе бавно и тромаво към стройните редици на копиеносците и толнедранските легиони, астурианските стрелци, които стояха зад пехотата, вдигнаха лъковете си и въздухът затрептя от свистенето на дългите им стрели. Тулите потръпнаха, редиците им оредяха под унищожителната буря от стрели. Виковете на малореанците ставаха по-отчаяни, въздухът се изпълни с плющене на камшици.

В този момент прозвуча рогът на Мандорален. Колоните на пехотата се разтвориха и облечените в ризници мимбратски рицари атакуваха отново. Щом видяха облечените в желязо мъже да препускат към тях, тулите панически побягнаха. Малореанците бяха смачкани и стъпкани от бягащата тулска армия.

— Приключихме с тулите — измърмори доволно Белдин, докато наблюдаваше разгрома. — Представям си как Закат ще обсъди тази ситуация с крал Гедел.

Рицарите на Мандорален заеха отново позициите си зад пехотата и двете армии се озоваха сами сред осеяното с мъртви ангараки бойно поле.

Се’недра потрепери от внезапния хлад. Макар че слънцето надничаше през разкъсаните облаци, то не излъчваше никаква топлина. Нямаше и следа от силния вятър, но ставаше все по-студено. Изведнъж от земята и от тъмната повърхност на реката плъзна гъста мъгла.

— Поулгара — изсъска Белдин, — имам нужда от помощта ти.

— Остави ме на мира, вуйчо — отвърна тя печално.

— Можеш да плачеш и по-късно — каза той рязко. — Кролимите извличат топлината от въздуха. Ако не предизвикаме вятър, мъглата ще стане толкова гъста, че ще можеш да се разходиш по нея.

Тя се обърна, лицето й беше ледено.

— Ти не изпитваш уважение към нищо, нали? — каза тя категорично.

— Така е — призна той. — Но това е извън темата. Ако кролимите успеят да изградят гъста мъгла, цялата воняща малореанска армия ще се изсипе отгоре ни преди да сме забелязали. Хайде, Поул. Знаеш, че всички хора умират. Можеш да страдаш и по-късно.

Той протегна към нея съсухрената си, грапава ръка. Мъглата започна да се сгъстява. Осеяното с войници бойно поле сякаш потрепери и след това изчезна под плътната бяла завеса.

— Вятър, Поулгара — извика Белдин, като сграбчи ръката й. — Колкото можеш повече вятър.

Борбата, която последва, беше безшумна. Хванати здраво за ръце, Поулгара и Белдин съединиха волите си. После насочиха ръце към небето, сякаш търсеха в необятния въздушен покой онова, което държеше в плен сгъстяващата се мъгла по бреговете на реката. Появи се лек вятър, завъртя се в гъстата мъгла и също така бързо изчезна.