Дейвид Едингс - Последната битка

— По-силно, Поул — настоя Белдин.

По грозното му лице се стичаше пот от усилията, които влагаше в борбата с необятния застинал простор.

— Няма да стане така, вуйчо — заяви Поулгара и дръпна ръката си. Собственото й напрежение беше изписано по лицето й. — Няма нищо, за което да се хванем. Какво правят близнаците?

— Жреците на Рак Ктхол яздят редом с Таур Ургас — отговори гърбушкото. — Близнаците са заети с тях. Няма да могат да ни помогнат.

— Опитваме се да действаме много наблизо — каза Поулгара. — Всеки път, когато предизвикаме и най-лек вятър, десетина кролими се впускат и го потушават.

— Усещам — каза Белдин.

— Трябва да опитаме по-надалеч — продължи тя. — Трябва да раздвижим въздуха отвъд техния обхват, за да може да набере сили преди да е стигнал до тях.

Очите на Белдин се разшириха.

— Това е опасно, Поул — каза той. — Дори ако успеем да го направим, това ще изтощи и двама ни. Ако след това ни атакуват, няма да можем да им се противопоставим.

— Прав си — призна тя. — Но кролимите са упорити. Те ще се опитат да задържат мъглата над брега, въпреки че изчерпаха вече почти всичките си възможности. Те също ще се изморят. Може би толкова, че да не са в състояние да предприемат нещо друго.

— Не ми харесва това „може би“.

— Имаш ли по-добра идея?

— Точно сега, не.

— Добре тогава.

Те отново хванаха ръцете си.

На Се’недра й се стори, че мина цяла вечност. Със свито сърце наблюдаваше двамата магьосници. Те стояха със здраво стиснати ръце и затворени очи. Опитваха се да достигнат с умовете си до горещите неплодородни възвишения на запад и да подгонят горещия въздух към широката долина на река Марду. Се’недра сякаш почувства потискащата студенина на кролимската мисъл, която витаеше в застиналия въздух, като го задържаше и се противопоставяше на всяко усилие на вятъра да разсее задушаващата мъгла.

Поулгара дишаше учестено, бузите й се издуваха, лицето й се изкривяваше от нечовешкото усилие. Белдин се бореше като мъж, който се опитва да повдигне планина върху гърбавите си рамене.

И изведнъж Се’недра долови съвсем слаба миризма на прах, суша и изсъхнала от слънцето трева. Това беше само моментно и отначало тя си помисли, че си е въобразила. След това миризмата се появи отново, този път по-силна, и мъглата се изви мудно. Но още веднъж тази слаба миризма отмина и с нея и полъхът на въздуха, който я беше донесъл.

Поулгара изстена, сякаш се задушаваше. Мъглата се надигна и се завъртя. Влажната трева под краката на Се’недра беше осеяна с капчици вода. Прашната миризма на тулските възвишения стана по-силна.

Изглежда, концентрацията на кролимите да задържат мъглата стана по-отчаяна, те се бореха да спрат засилващия се вятър, който се спусна над долината откъм безводните пространства на запад. Волите им започнаха да се разпадат, когато по-слабите от тях се опитаха да надскочат възможностите си и се сгромолясаха от изтощение.

Вятърът се засили и накъдри повърхността на реката. Тревата се наклони под напора му и мъглата закипя като живо същество, което се гърчеше и свиваше при докосването на сухия топъл вятър.

Сега Се’недра можеше да види и горящия град на тулите в далечината, и редиците на пехотата, която се беше изтеглила в речната долина.

Горещият прашен вятър задуха по-силно, мъглата се разсея също като мисълта, която я беше предизвикала, и лъчите на сутрешното слънце окъпаха полето в златна светлина.

— Поулгара! — извика тревожно Дурник. Се’недра се обърна точно навреме, за да види как Поулгара се отпусна безжизнена на земята. Лицето й беше мъртвешки бледо.

Лелдорин Уилдантор крачеше нервно между редиците на стрелците, като често се спираше, за да се ослуша за някакъв звук откъм обвитото в мъгла поле.

— Чуваш ли нещо? — попита той настоятелно един толнедрански легионер.

Мъжът поклати глава.

Същите думи долетяха от мъглата като тих шепот.

— Чуваш ли нещо?

— Чуваш ли нещо?

— Какво правят?

Някъде отпред се чу слабо щракане.

— Ето тук! — извикаха всички в един глас.

— Не още! — извика Лелдорин на един от съотечествениците си, който вдигна лъка си. — Може да се окаже просто някой ранен тул. Пести си стрелите.

— Това вятър ли е? — попита един драсниански копиеносец. — Моля те, Белар, нека да е вятър.

Лелдорин се взираше напрегнато в мъглата и нервно опипваше лъка си.

В този момент почувства лек полъх по бузата.

— Вятър — извика радостно някой.