Дейвид Едингс - Последната битка

— Колко кролима въздействат върху бурята, вуйчо? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Но я контролират със сетни усилия. Ако четиримата ги атакуваме внезапно, бурята сама ще свърши останалото.

— Защо просто не я оставим да отмине? — попита Дурник. — Войниците ни не са деца. Нямат да им стане нищо от някаква си малка вихрушка.

— Това не е само малка вихрушка, Дурник — каза Белдин язвително. В този момент нещо голямо и бяло се сгромоляса на земята на няколко крачки от тях. — Ако те ударят четири или пет зърна от този град по главата, изобщо няма да те е грижа какво става с битката.

— Големи са колкото кокоши яйца! — каза учудено Дурник.

— И вероятно ще станат още по-големи.

Белдин се обърна към Поулгара и каза:

— Дай ръка. Ще предам сигнала на Белтира и всички ще атакуваме едновременно. Приготви се.

Повечето парчета градушка потъваха в меката пръст, едно се пръсна, след като се сгромоляса със зашеметяваща сила върху близката скала. От бойното поле се чуваха удари — градушката биеше по ризниците на мимбратските рицари и по вдигнатите щитове на пехотата.

И изведнъж заедно с градушката се появи дъждовна вихрушка, кипящи потоци вода, тласкани от вятъра на яростни вълни. Не можеше да се види нищо. Не можеха да си поемат въздух. Олбан скочи и вдигна щита си, за да предпази Се’недра и Задача. Лицето му трепна, когато голямо зърно градушка го удари по рамото, но ръката, която държеше щита, не помръдна.

— Започва да поддава, Поул… — извика Белдин. — Да натиснем още веднъж. Нека опитат собствената си буря.

Лицето на Поулгара се изкриви от напрежение, докато Белдин засилваше обединените им воли в облачното небе. Звукът от сблъсъка беше невероятен. Изведнъж небето се разцепи и през димящия въздух проблесна светкавица. Последваха големи нажежени стрели, които се сблъскаха и обсипаха земята с кълбовидни мълнии. Няколко мъже паднаха овъглени на земята, пороят кипеше около тях. Но жертвите не бяха само от армията на Запада.

Силната буря се отдръпна — обединените воли на Поулгара и Белдин от северния и на близнаците от южния бряг успяха да я разкъсат — и вихрушката се сгромоляса с пълна сила върху напредващите малореанци. Завеса от светкавици премина през стегнатите им колони като голяма ослепителна метла и обсипа земята с димящи мъртви тела.

От центъра на страховития облак се носеха ужасни звуци. С последен почти конвулсивен тласък една огромна въртяща се фуния докосна земята в средата на облечените в червено малореанци и сякаш издълба ров точно по средата на вражеските колони. Мъже и коне бяха разкъсани на парчета, късове от ризници и парцали от червени туники полетяха над ужасените малореанци.

— Красиво! — радваше се Белдин и подскачаше от щастие.

Последва внезапно изсвирване на рог и стегнатите колони на драснианските копиеносци и толнедранските легионери се изправиха срещу стъписаните редици на малореанците. Зад тях Мандорален, по чиято ризница се стичаше вода, предвождаше щурма на мимбратските рицари. Объркани и уплашени, малореанците заотстъпваха пред щурма на мимбратите, след това се разпръснаха и побягнаха. Алгарите ги преследваха с блеснали в дъжда саби.

При второто изсвирване на рога на Мандорален щурмуващите мимбрати дръпнаха юздите, обърнаха се и се отправиха в галоп назад, като оставиха зад себе си истински погром.

Дъждът намаля и сред тъмните облаци се показа синьото небе. Бурята се отдръпна през равнините на Мишрак ак Тул.

Се’недра погледна към южния бряг и видя, че и там бурята е преминала и че под ръководството на крал Чо-Хаг и крал Кородулин войниците нападат предните колони на обърканата мургска армия. После обърна поглед към южния ръкав на реката. Последните черекски корабите се бяха изтеглили по време на стихийната буря и сега от тази страна на острова се ширеше само необятната водна шир. Последните войски се движеха в непрекъснат поток по моста над северния ръкав. Накрая вървеше висок сендарски момък. Щом стигна до брега, той тръгна нагоре по реката. Беше Рундориг, приятелят на Гарион от юношеството му във фермата на Фалдор до тях. Младежът плачеше.

— Дурник — изхлипа той, като стигна. — Доруун е мъртъв.

— Какво? — попита лейди Поулгара, като рязко вдигна умореното си лице.

— Доруун, господарке Поул — изплака Рундориг. — Удави се. Тъкмо преминавахме на южния бряг, когато бурята разкъса въжетата, които държаха корабите. Доруун падна в реката, а той не можеше да плува. Опитах се да го спася, но той потъна преди да успея да го хвана.