Дейвид Едингс - Последната битка

„За колко време ще стигнеш до Източно море?“ — попита Чо-Хаг.

„Два дни — отвърна Анхег. — Корабите се движат доста бързо по течението. Ще ви отнеме поне седмица да се върнете обратно в крепостите с вашата армия, нали?“

„Може би — каза Чо-Хаг. — Пехотата не може да се движи много бързо. Ето го Брендиг! Ще го изпратя да доведе Родар. Полковник Брендиг, вижте къде е Родар и му кажете да дойде при нас“ — извика той на сендара.

„Какво е това?“ — внезапно попита Барак.

„Кое?“ — не разбра Анхег.

„Май видях нещо ей там, на юг, на върха на хълма.“

„Нищо не виждам.“

„Нещо помръдна.“

„Може би е разузнавач на мургите — засмя се Анхег. — Няма как да запазим за дълго в тайна случилото се.“

„Ето го пак!“ — каза Барак.

„И аз го видях“ — съгласи се крал Чо-Хаг.

Настана продължително мълчание. Небето едва доловимо просветляваше. Се’недра затаи дъх.

„Белар! — изруга потресен Анхег. — Те са безброй!“

„Лелдорин! — изкрещя Барак. — Брендиг отиде да намери Родар. Иди да ги търсиш и им кажи веднага да се качат тук! Равнината е пълна с мурги.“

— Лейди Поулгара! — извика Се’недра. — Лейди Поулгара!

— Какво има, Се’недра? — дойде от тъмнината гласът Поулгара.

— Барак и Анхег са на стените на града — каза принцесата уплашено. — Току-що видяха мургска армия да се приближава от юг.

Поулгара излезе на светлината на огъня, прегърнала сънения Задача, и попита:

— Къде е Белдин?

— Не съм го виждала от снощи.

Поулгара вдигна лице и затвори очи. След минута се чу шум от крила и големият ястреб кацна на пясъка край нея.

— Как се промъкнаха покрай теб, вуйчо? — попита го Поулгара, щом той придоби естествения си вид.

— С тях има кролими — измърмори той и забълва ругатни. — Усетили са, че ги наблюдавам, и войските са се движили само през нощта. Кролимите са ги прикривали.

— Къде се крият през деня?

— В тулските села очевидно. Има няколко селища наоколо. Не ми мина през ума да им обърна внимание.

Белдин поде отново ругатните си, като се обвиняваше безжалостно, че е пропуснал придвижването на мургската армия.

— Няма никакъв смисъл да ругаеш, вуйчо — каза Поулгара хладно. — Вече е късно.

— За съжаление това не е всичко, Поул — каза магьосникът. — Има още една армия, също толкова голяма, която настъпва от север — малореанци, надраки и тули. Заклещени сме в капан.

— Колко време имаме преди да стигнат до нас? — попита Поулгара.

Белдин сви рамене:

— Не много. Мургите трябва да преминат през хълмовете, което ще им отнеме поне час. Малореанците ще бъдат тук много по-скоро.

— Върви при Родар — каза Поулгара на гърбавия магьосник. — Кажи му, че трябва да преместим флотата на Анхег веднага, преди ангараките да са докарали катапултите и да унищожат корабите.

Уродливият мъж кимна, изви се леко разпери ръце и се превърна отново в птица.

— Олбан — извика Поулгара младия риванец. — Иди да намериш сър Мандорален и лорд Хетар. Изпрати ми ги веднага.

Олбан я погледна стреснато, после се спусна към коня си.

Ковачът Дурник слезе по тревистия бряг. Лицето му беше мрачно.

— Трябва веднага да тръгнеш с момичетата, Поул — каза той. — Тук ще има битка, а бойното поле не е място за вас.

— Никъде няма да ходя, Дурник — отговори тя раздразнено. — Аз започнах всичко това и ще остана до края.

Ариана се шмугна обратно в палатката и излезе, стиснала здраво платнената чанта, в която съхраняваше лековете си.

— Лейди Поулгара — каза спокойно тя. — В битка винаги има ранени, така че трябва да отида да се подготвя.

Поулгара я стрелна с бърз поглед и каза:

— Добре. Само внимавай, не се приближавай много до бойното поле.

Тайба наметна пелерината си и каза на Ариана:

— Ще дойда с теб. Не разбирам много от лечителство, но можеш да ме научиш.

— Иди им помогни, Дурник — каза Поулгара на ковача. — След това се върни.

Дурник кимна мрачно и тръгна с двете жени по стръмния бряг.

Мандорален и Хетар пристигнаха с гръм и трясък.

— Знаете какво става, нали? — попита Поулгара.

Мандорален кимна.

— Има ли някаква възможност да си оттеглим преди вражеските сили да пристигнат?

— Никаква, милейди — отговори рицарят. — Те са твърде близо. Още повече че нашата цел беше да отворим път на черекските кораби до Източното море.

— Не исках да става така — каза Поулгара ядосано.

Регентът на Рива пристигна, придружен от генерал Варана, и двамата спряха до Мандорален и Хетар на стръмния бряг.