Дейвид Едингс - Последната битка

— Внимавайте! — изрева един от тях към струпалите се в подножието на стената войници. Катапултът се килна надолу и се строполи с трясък на камъните.

По сваления мост се чу конски тропот и мимбратските рицари нахлуха в града.

— Щом се привържем към моста, искам вие с принцесата и другите дами да отидете на северния бряг — нареди кратко Родар на Поулгара. — Да бъдете по-далеч. Боят може би ще продължи цяла нощ и няма смисъл да се излагате на опасности.

— Добре, Родар — съгласи се Поулгара. — Ти също недей да правиш глупости. Нали знаеш, че си доста голяма мишена.

— Ще се оправя, Поулгара. Не искам да пропусна това — каза той и се засмя с неочакван момчешки смях. — От години не съм се забавлявал толкова.

Поулгара само го погледна и каза:

— Мъже!

Тонът й изразяваше всичко.

Охрана от мимбратски рицари ескортира дамите и Задача на около хиляда метра нагоре по течението до едно скалисто заливче на северния бряг, далеч от конниците, устремени към обсадения град. Пясъчният бряг беше леко полегат. От трите страни заливчето беше защитено със стръмни, обрасли с трева склонове. Ковачът Дурник и Олбан бързо опънаха палатката, запалиха огън и се качиха на склона да наблюдават битката.

— Всичко върви според плана — докладва Дурник след малко. — Корабите се подреждат борд до борд в южния канал. Щом преметнат дъските, войската от южния бряг ще може да мине.

— Можеш ли да видиш дали хората вътре вече са завзели южната врата? — попита Олбан.

— Не. Там се води бой.

— Какво не бих дал да съм там! — въздъхна Олбан.

— Ще останеш, където си, млади момко — строго каза Поулгара. — Ти сам избра да бъдеш телохранител на кралицата на Рива и не можеш да скочиш и да хукнеш натам, където има по-интересни събития.

— Да, лейди Поулгара — отвърна сконфузен младият риванец. — Аз само…

— Само какво?

— Искам само да знам какво става, това е. Баща ми и братята ми са в центъра на боя, а аз трябва да стоя тук и да гледам.

Изведнъж над стените се извисиха огромни пламъци, които хвърлиха червеникави отблясъци към реката.

Поулгара въздъхна и каза натъжено:

— Защо винаги трябва да опожаряват всичко?

— Според мен това увеличава бъркотията — отвърна Дурник.

— Може би. Но аз съм виждала тази гледка прекалено много пъти. Винаги е една и съща. Винаги трябва да има пожар. Не желая да гледам повече това.

Тя се обърна с гръб към горящия град и бавно се отдалечи от брега.

Нощта беше безкрайна. Преди зазоряване, когато звездите по избледняващото небе започнаха да чезнат, принцеса Се’недра, замаяна от умора, се качи до върха на стръмния бряг и загледа като омагьосана как град Тул Марду умира. Цели квартали бяха обхванати от пламъци. Когато пропадаха покриви или се срутваха цели сгради, към небето се издигаше дъжд от огнени искри. Очакванията й бяха за нещо наистина вълнуващо и славно, а действителността се оказа съвсем друга и тя се чувстваше отвратена от това, което бе направила. Въпреки това вдигна ръце и докосна с пръсти амулета на шията си. Трябваше да знае какво става. Независимо колко ужасни бяха събитията в града, незнанието беше още по-лошо.

„Хубава битчица“ — чу да казва крал Анхег.

Кралят явно беше някъде много нависоко, може би на върха на градските стени.

„Нищо особено — отвърна Барак. — Гарнизонът мурги не се би лошо, но тулите ги нямаше никакви.“

„Какво направихте с тях?“ — попита крал Чо-Хаг.

„Подкарахме ги на централния площад — отвърна Барак. — Да избиват кролимите, които изхвърляхме от храма.“

Анхег се засмя доволно и попита:

„Как е Гродег?“

„Май ще оживее.“

„Позор! Като видях стърчащата от гърба му брадва, си помислих, че някой е решил един от проблемите ми вместо мен.“

„Ударен е много ниско — обясни Барак. — Гръбнакът му е счупен, но няма друг засегнат важен орган. Няма да може да ходи, но ще оживее.“

„Не можеш да разчиташ на един мург да свърши нещо както трябва“ — възмутено каза Анхег.

„Е, почти се справиха с култа към Мечката — доволно съобщи Барак. — Да са останали най-много дузина-две. Биха се много добре.“

„Затова бяха тук. Колко още има до изгрев слънце?“

„Около половин час.“

„Къде е Родар?“

„Двамата с Фулрах оглеждат складовете — отговори крал Чо-Хаг. — Мургите имат тук складове с припаси. Фулрах иска да ги конфискува.“

„Защо не изпратим някой да ги повика? — предложи Анхег. — Трябва да помислим за изтегляне. Щом се развидели, димът ще съобщи на всеки в радиус от двадесет левги какво сме направили тук. Флотата трябва да отплава, а до крепостите има много път.“