Дейвид Едингс - Последната битка

— Да, Белдин — каза покорно Се’недра.

Когато се показаха, звездите, вдигнаха котвите и флотата на Черек се плъзна безшумно по реката към Тул Марду. Макар че до града имаше още няколко мили, командите се подаваха с дрезгав шепот. Всички много внимаваха да не вдигат шум, докато се въоръжаваха, стягаха коланите си, проверяваха за последно доспехите си и наместваха по-здраво шлемовете на главите си.

Насред палубата Релг ръководеше религиозната служба на своите улгоси и изговаряше едва доловимо дълбоките гърлени звукове на езика им. Бледите им лица бяха натрити със сажди. Приличаха на сенки, коленичили в молитва към странния си бог.

— Те са ключът към всичко — тихо каза Родар на Поулгара, докато гледаше молитвата им. — Сигурна ли си, че Релг е подходящ за това? Понякога изглежда малко нестабилен.

— Ще се справи — отговори Поулгара. — Улгосите имат повече причини да мразят Торак от вас, алорните.

Корабите бавно минаха един широк завой и на половин миля срещу тях се извисиха крепостните стени на Тул Марду, издигнат на остров по средата на реката. На върха на стените имаше няколко факли, а отвътре се долавяха слаби отблясъци. Барак се обърна с гръб и отгърна за миг покрития фенер, като го закриваше с тяло. Светлината примигна и изчезна. Котвите бавно започнаха да потъват в тъмните води към речното дъно. Въжетата слабо проскърцваха, корабите забавиха ход и накрая спряха.

Някъде в града яростно залая куче. Чу се отваряне на врата, вик и след болезнено изквичаване лаят рязко спря.

— Не мога да уважавам човек, който рита собственото си куче — промърмори Барак.

Релг и хората му се прехвърлиха безшумно през перилата и се спуснаха по въжета в чакащите лодки.

Затаила дъх, Се’недра напрягаше очи да види нещо в тъмнината. Едва доловимата светлина на звездите й показа няколко сенки, които се отдалечаваха към града. После сенките изчезнаха. Зад тях се чу леко плясване на гребло, последва сърдито прошепнато смъмряне. Принцесата се обърна и видя приближаващата флотилия лодки, които идваха откъм закотвените отзад кораби. Върхът на атаката премина безшумно покрай кораба на Барак, следвайки Релг и неговите улгоси към укрепения островен град на тулите.

— Сигурен ли си, че са достатъчно? — прошепна Анхег на Родар.

Дебелият крал на Драсния кимна.

— От тях се иска само да ни осигурят място за слизане на брега и да удържат градските порти, след като улгосите ги отворят — тихо каза Родар. — За това има достатъчно хора.

Лек нощен ветрец набразди повърхността на реката и полюшна корабите. Неспособна да издържа повече на напрежението, Се’недра вдигна върховете на пръстите си към амулета, който Гарион й бе дал преди толкова много месеци. Както винаги се чу жуженето на разговор.

— Яга, тор гохек вилта. — Това беше дрезгавият шепот на Релг. — Ка так. Веед!

— Е? — попита Поулгара. Едната й вежда бе леко вдигната.

— Не мога да разбера какво казват — безпомощно сви рамене Се’недра. — Говорят на улгоски.

Внезапно от амулета се чу сподавен стон, който беше бързо прекъснат.

— Мисля, че… май убиха някого — каза Се’недра с разтреперан глас.

— Значи е започнало — каза доволно Анхег.

Се’недра пусна амулета. Не можеше повече да слуша как мъжете умират в тъмнината.

Зачакаха.

Внезапно се чу писък, изпълнен с ужасяваща агония.

— Това е! — обяви Барак. — Това е сигналът! — И извика на хората си: — Вдигай котва!

Под високите тъмни стени на Тул Марду лумнаха два огъня, около тях сновяха неясни фигури. В същия момент задрънчаха тежки вериги и се чу скрибуцането на широката врата. Тя се спускаше надолу, за да се превърне в мост над тесния северен канал на реката.

— По местата! — изрева на екипажа си Барак и завъртя кормилото, за да насочи кораба към бързо спускащия се мост.

На върха на стените се появиха още факли, някъде отчаяно заби камбана.

— Успяха! — възкликна развълнувано Анхег и ликуващо започна да тупа Родар по гърба. — Наистина успяха!

— Разбира се, че ще успеят — отвърна тържествуващо Родар. — Не ме удряй толкова силно, Анхег. Лесно ми излизат синини.

Повече нямаше нужда да се пази тишина и след знака на Барак от флотилията се понесе мощен рев. Пламнаха факли и лицата на струпалите се по перилата войници се осветиха в бакъреночервено.

Внезапно на двадесетина метра от кораба на Барак нещо падна със силен плясък във водата и заля всички на палубата с порой пръски.

— Катапулт! — викна Барак и посочи към стените. Машината беше закрепена на върха с множество подпори и приличаше на огромно хищно насекомо. Дългата изхвърляща греда вече се накланяше назад, за да запрати още един камък срещу приближаващата флотилия. Дъжд от стрели посипа върха на стената и машината замря. Група драснианци, които можеха да бъдат лесно разпознати по дългите им копия, завладяха позицията.