Дейвид Едингс - Последната битка

— А той сигурно чака новини, нали? — на свой ред се усмихна Анхег.

— Надявам се да е търпелив, защото ще чака доста дълго — отвърна Барак.

С изражение на страдалка Ариана започна да превързва раната на Лелдорин и да му се кара, че не е бил предпазлив. Думите й далеч надхвърлиха простото смъмряне. Тя развихри красноречието си, а дългите и сложни изречения придадоха на възмущението й такава дълбочина, че младият й съпруг бе докаран почти до сълзи. Раната му, очевидно лека, бе въздигната в символ на липсата на загриженост за нея. Нейното изражение бе мъченическо, а неговото ставаше все по-болезнено. Се’недра наблюдаваше как Ариана ловко обръща всяко неубедително оправдание на младия мъж във все по-голямо и тежко обвинение и надлежно складира този отличен метод в едно от чекмеджетата на ума си, за да го използва в бъдеще. Наистина, Гарион беше малко по-умен от Лелдорин, но може би тактиката щеше да има ефект и върху него, ако тя се поупражняваше малко.

От друга страна, срещата между Тайба и Релг беше без думи. Красивата жена, дошла от робските пещери под Рак Ктхол и попаднала на по-тежко робство, се затича към улгоса и с приглушен вик го прегърна. Релг се отдръпна, но почти автоматичното „Не ме докосвай“ сякаш замря на устните му. Той само отвори широко очи, докато тя се притискаше в него. Тогава Тайба си спомни за отвращението му към нея и отпусна безпомощно ръце, но тъмносините й очи продължаваха да греят докато го изпиваше с поглед. После Релг бавно, като че ли бъркаше в огъня, посегна и хвана ръката й. Краткотрайна сянка на съмнение премина по лицето й, последвана мигновено от лека руменина. Те се погледнаха в очите и се отдалечиха заедно, ръка за ръка. Тайба беше свела срамежливо очи, но по сочните й чувствени устни играеше лека победоносна усмивка.

Победата над мургите повдигна неимоверно духа на войската. Като че ли горещината и прахът престанаха да изцеждат силите им както през първите няколко дни. Между различните военни части нарастваше чувството на бойно другарство, докато напредваха неотклонно на изток.

Преходът до горното течение на река Марду им отне още четири дни. Още един ден премина в търсене на място, откъдето корабите можеха благополучно да бъдат пуснати на вода. Хетар и алгарските му съгледвачи разузнаха далеч надолу по течението и докладваха, че има само един отрязък с бързеи на около десет левги, след който реката се разлива в тулската равнина.

— Можем да пренесем корабите по суша покрай бързеите — заяви крал Анхег. — Няма да ги пуснем на вода. И без това изгубихме много време.

Брегът беше доста стръмен, но войниците го атакуваха енергично с кирки и лопати и не след дълго той беше превърнат в полегат склон. Корабите бяха спуснати един по един до водата.

— Трябва да вдигнем и мачтите — каза Анхег.

— Остави ги за по-късно — каза Родар.

Анхег го изгледа ядосано.

— Бездруго няма да можеш да вдигнеш платната, Анхег, освен, това мачтите стърчат прекалено нависоко. И най-глупавият тул ще разбере какво става, ако забележи мачти по реката.

До вечерта всички кораби бяха спуснати на вода. Поулгара заведе принцесата, Ариана и Тайба на борда на кораба на Барак. Подухна ветрец и набразди речната повърхност. Корабът леко се заклати. Отвъд сигналните огньове тулските пасища се простираха като че до безкрая под пурпурния залез. На небето една след друга започнаха да се появяват звездите.

— Колко има до Тул Марду? — обърна се Се’недра към Барак.

Едрият мъж подръпна брадата си и се загледа надолу по реката.

— Един ден до бързеите и един ден да пренесем корабите покрай тях. После още два дни.

— Четири дни — промълви тя.

Той кимна.

— Искам вече всичко да е свършило.

— Всичко с времето си, Се’недра — каза той. — Всичко с времето си.

Корабите бяха ужасно претъпкани, макар че едва половината войска успя да се натовари на тях. Алгарски конници и мимбратски рицари патрулираха по бреговете, а череките гребяха надолу по реката към бързеите. Пехотните части, които не се побраха на корабите, яздеха на свободните коне.

Хълмистите тулски пасища се простираха от двете страни на реката. Дългите заоблени склонове бяха покрити с изгоряла от слънцето трева. Покрай реката нарядко имаше горички от кривите смърчоподобни дървета, с които бяха покрити ниските предпланини. До самата вода имаше върбови и къпинови гъсталаци. Небето продължаваше да е безоблачно. Жегата беше все същата, макар че изпаренията от реката овлажняваха достатъчно въздуха и донякъде облекчаваха измъчените от безводието в каменистата равнина хора и коне. Местността беше непозната, така че конниците, патрулиращи по бреговете, бдяха внимателно, постоянно готови да сграбчат оръжието.