Дейвид Едингс - Последната битка

След поредния широк завой видяха пред себе си побелялата от пяна вода в бързеите. Барак завъртя кормилото на големия си кораб и пристана до брега.

— Време е да слезем и да повървим — каза той.

Близо до носа на кораба беше възникнал спор. Крал Фулрах протестираше високо срещу решението неговите товарни коли с припаси да бъдат оставени до бързеите.

— Не съм ги карал чак дотук, за да ги оставя — заяви той с нехарактерна разгорещеност.

— Ще отнеме много време да ги пренесем — възрази Анхег. — Ние бързаме, Фулрах. Трябва да закарам корабите си до Тул Марду преди мургите и малореанците да се усетят какво правим.

— Ама нямаше нищо против да са с нас, когато беше гладен и жаден в долините, нали! — сърдито му кресна Фулрах.

— Това беше тогава. Сега е друго. Трябва да запазя корабите си.

— Аз пък ще запазя колите си.

— Нищо няма да им се случи, Фулрах — каза помирително Родар. — Трябва да побързаме, а твоите коли не могат да се движат достатъчно бързо.

— Ако някой дойде и ги подпали, много ще изгладнееш, преди да се доберем до крепостите, Родар.

— Ще оставим хора да ги охраняват, Фулрах. Бъди разумен. Прекалено много се притесняваш.

— Все някой трябва да мисли. Вие, алорните, явно забравяте, че боят е само половината война.

— Стига си се държал като баба, Фулрах — грубо го сряза Анхег.

— Не желая да отвръщам на последните ти думи, Анхег — каза ледено Фулрах, обърна се и се отдалечи.

— Какво му стана? — невинно попита кралят на Черек.

— Анхег, ако не се научиш да си затваряш устата, ще трябва да я запушим — изръмжа Родар.

— Мислех, че сме дошли да се бием с ангараките — каза Бранд. — Да не би правилата да са се променили?

Гневната разправия между кралете разтревожи Се’недра и тя отиде при Поулгара да сподели притесненията си.

— Не е чак толкова страшно — отвърна тя. — Предстоящата битка ги прави малко заядливи, това е всичко.

— Но те са мъже, обучени войни! — възрази Се’недра.

— Какво общо има това? — попита Поулгара.

Принцесата не можа да измисли отговор.

Пренасянето покрай бързеите мина безпрепятствено и корабите бяха спуснати отново на вода под кипящата бяла пяна късно същия следобед. Се’недра беше вече буквално болна в резултат на непоносимото напрежение. Настъпваше кулминацията на всички тези месеци, през които беше събирала армията си и бе пътувала на изток. След два дни щяха да атакуват стените на Тул Марду. Сега ли беше подходящият момент? Всъщност беше ли наистина необходимо? Не можеше ли просто да заобиколят града и да избегнат битката? Въпреки че алорнските крале я уверяваха, че градът трябва да бъде превзет, колебанията на Се’недра нарастваха с всяка измината миля. Ами ако това е грешка? Застанала на носа на кораба на Барак, принцесата се самоизмъчваше с тези въпроси, загледана в широката, лъкатушеща през тулските пасища река.

Най-накрая вечерта на втория ден Хетар пристигна в галоп, спря коня си на северния бряг на реката и помаха с ръка. Барак завъртя кормилото и приближи кораба до брега.

— Градът е на около две левги пред нас — извика алгарът. — Ако се приближиш още, може да те видят от стените.

— Тогава сме достатъчно близо — реши Родар. — Дай заповед да пуснат котва. Ще чакаме тук, докато се стъмни.

Барак кимна и направи знак на един моряк. Той бързо вдигна дълъг прът с малко червено знаменце на върха. Корабите зад тях забавиха ход в отговор на сигнала. Чу се скърцането на спускащите се котви, корабите спряха и бавно започнаха да се полюшват на течението.

— Това продължава да не ми харесва — мрачно измърмори Анхег. — Твърде много неща могат да се объркат в тъмното.

— Това ще важи и за тях — каза Бранд.

— Говорихме за това повече от десет пъти, Анхег — допълни Родар. — Всички се съгласихме, че това е най-добрият план.

— Никога преди не е правено — каза Анхег.

— Тъкмо в това е смисълът, нали? — отговори Варана. — Хората в града няма да го очакват.

— Сигурен ли си, че твоите хора ще могат да видят къде отиват? — обърна се Анхег към Релг.

Фанатикът внимателно опипа острието на закривения си нож и отговори:

— Това, което за вас е тъмнина, е нормална светлина за нас.

Анхег се загледа навъсено към огненото небе и обяви:

— Мразя първи да опитвам нещо ново.

Зачакаха да настъпи нощта. От крайбрежните гъсталаци птиците сънливо се обаждаха преди да заспят, а жабите подеха вечерния си концерт. Кавалерийските части бавно започнаха да се групират покрай реката. Мимбратските рицари застанаха в редици с масивните си коне, зад тях като море се струпаха алгарските конници. На южния бряг командваха Чо-Хаг и Кородулин. На северния — Хетар и Мандорален.