Дейвид Едингс - Последната битка

Ставаше все по-тъмно.

Един млад мимбратски рицар, ранен по време на нападението над колоната мурги, стоеше облегнат на перилата и гледаше замислено в здрача. Имаше черна къдрава коса и снежнобяла кожа като на младо момиче. Раменете му бяха широки, а в очите му се четеше простодушие. Изражението му обаче беше тъжно.

Чакането стана непоносимо и Се’недра трябваше да поговори с някого. Тя се облегна на перилата до младия мъж и тихо попита:

— Защо сте толкова тъжен, рицарю?

— Защото ми е забранено да участвам в сражението тази вечер заради лекото ми раняване, ваше величество — отвърна той и докосна превързаната си ръка.

Не изглеждаше изненадан от присъствието й или от факта, че го е заговорила.

— Толкова ли много мразиш ангараките, че пропуснатата възможност да ги убиваш ти причинява болка? — Във въпроса на Се’недра се долавяше лека насмешка.

— Не, милейди — отговори той. — Не изпитвам омраза към никого, независимо от кой народ е. Мъчно ми е, че ще пропусна шанса да изпробвам уменията си в състезанието.

— Състезание? Така ли го схващаш?

— Разбира се, ваше величество. Как иначе? Не изпитвам лична омраза към мъжете от Ангарак. Не бива да мразиш противника си в боя. Доста мъже са паднали от копието или меча ми при различни походи, но никога не съм мразил някой от тях. Точно обратното. Изпитвах уважение, докато се сражавахме.

— Но вие сте се мъчели да се убиете! — възкликна Се’недра, поразена от необичайното тълкуване на младежа.

— Това е част от състезанието, ваше величество. Истинският сблъсък не може да бъде решен, освен ако един от биещите се не бъде ранен или убит.

— Как се казваш, рицарю? — го попита тя.

— Беридел, син на сър Андориг, барон на Воу Ендериг.

— Човекът с ябълката?

— Същият, ваше величество.

На младежа явно му стана приятно, че е чувала за баща му и странното задължение, което му бе наложил Белгарат.

— Сега баща ми язди от дясната страна на крал Кородулин. И аз щях да съм с тях тази нощ, ако не беше това нещастие — каза той и погледна тъжно превързаната си ръка.

— Ще има и други нощи, сър Беридел — увери го тя, — и други състезания.

— Така е, ваше величество — съгласи се той.

Лицето му просветна за миг, но после той отново въздъхна и потъна в мрачните си мисли.

Се’недра се оттегли и го остави на мислите му.

— В момента не бива да говориш с никого — й каза дрезгав глас от тъмните сенки. Беше Белдин, грозният гърбушко.

— Явно той не се страхува от нищо — каза малко нервно Се’недра. Невъздържаният вълшебник винаги я изнервяше.

— Той е мимбратски аренд — изсумтя Белдин. — Не му стига умът да се страхува.

— Всички ли мъже в армията са като него?

— Не. Повечето се страхуват, но при всички случаи ще доведат атаката докрай по множество причини.

— А ти? — нямаше как да не попита тя. — Ти също ли се страхуваш?

— Моите страхове са малко по-различни — сухо отговори той.

— Като например?

— Захванали сме се с това от много време — Белгарат, Поул, близнаците и аз. Повече се притеснявам нещо да не се обърка, отколкото за личната ми безопасност.

— Какво имаш предвид под „обърка“?

— Предсказанието е много сложно и не казва всичко. Двата възможни изхода са все още абсолютно еднакво вероятни, доколкото мога да преценя. Нещо много, много дребно може да наклони везните насам или натам. Може да е нещо, което не съм догледал. От това се страхувам.

— Правим всичко, каквото можем.

— Може да се окаже недостатъчно.

— Какво друго можем да направим?

— Не знам, и това ме тревожи.

— Защо се тревожиш за нещо, срещу което не можеш да направиш нищо?

— Започваш да говориш като Белгарат. Той е склонен да омаловажава нещата и понякога да се надява само на късмета си. Аз обичам всичко да е изпипано. — Той се вгледа в тъмнината. — Стой близо до Поул тази вечер, момиче — каза той след малко. — Не се отделяй от нея. Може да попаднеш на място, където не си възнамерявала да бъдеш, но трябва да стоиш с нея, независимо какво става.

— Какво означава това?

— Не знам какво означава — сопна се раздразнено той. — Знам само че се налага да бъдете заедно, ти, тя, ковачът и онова безпризорно детенце, което сте взели с вас. Ще се случи нещо неочаквано.

— Имаш предвид нещастие? Трябва да предупредим останалите.

— Не знаем дали ще е нещастие — отговори той. — В това е проблемът. Може да е нещо необходимо, и ако е така, не трябва да се намесваме. Мисля, че разговорът стигна до задънена улица. Отиди да намериш Поулгара и остани с нея.