Дейвид Едингс - Последната битка

Лейди Поулгара седеше спокойно в стаята си и чакаше.

— Е? — поде тя при влизането на принцесата. — Ще благоволиш ли да ми дадеш обяснение?

— За какво?

— За идиотщината, която за малко щеше да коства живота на Адара.

— Нали не смяташ, че аз съм виновна? — възрази Се’недра.

— А кой тогава? Какво правехте там?

— Просто излязохме на разходка. Толкова е скучно да стоим затворени през цялото време.

— Скучно? Какъв очарователен повод да убиеш приятелката си!

Се’недра я погледна стреснато и пребледня.

— Защо според теб сме построили тези укрепления, Се’недра? За да си осигурим някаква защита.

— Не знаех, че навън има мурги — оправда се принцесата.

— Направи ли си труда да попиташ?

Изведнъж цялата истина за това, което бе направила, връхлетя съзнанието й и тя се разтрепери. Вината беше нейна! Без значение как се опитваше да извърта и да отхвърля отговорността, истината бе, че нейната глупост едва не бе убила една от най-добрите й приятелки! Адара за малко не бе заплатила с живота си за проявата и на детинско безразсъдство. Се’недра покри с ръце лицето си, обзета от внезапен пристъп на плач.

Поулгара я остави да поплаче, за да има време да осъзнае вината си. Когато най-накрая отново заговори, в гласа й нямаше и намек, че й прощава:

— Сълзите няма да измият кръвта, Се’недра. Мислех, че мога да започна да се доверявам на твоя разум, но излиза, че съм сгрешила. Сега можеш да си вървиш. Няма какво друго да ти кажа тази вечер.

Принцесата изтича навън разплакана.

— Навсякъде ли е като тук? — попита крал Анхег, докато войската напредваше през една от равните, осеяни с дребни камъни долини, а голите, изгорени от слънцето околни планини като че ли танцуваха във вълните горещ въздух. — Не съм видял нито едно дърво, откакто напуснахме крепостта.

— Местността се променя на около двадесет левги оттук, ваше величество — отвърна Хетар, който яздеше до краля. — Ще се натъкнем на дървета, като започнем да слизаме от планинската част. Само нискостеблени хилави смърчове, но все пак малко разнообразяват монотонната гледка.

Проточилата се на мили зад тях колона изглеждаше като тънка чертица на фона на обширната долина. Огромният облак прах, вдигнат от хилядите крака, я очертаваше ясно. Корабите на Черек, покрити с платнища, се подрусваха на ниските си платформи на колела, а прахът се носеше около тях като парцаливо одеяло.

— Какво не бих дал да се появи ветрец — каза с копнеж в гласа Анхег, бършейки лице.

— Просто остави нещата такива, каквито са — посъветва го Барак. — Не е нужно много, за да започне пясъчна буря.

— Колко още има до реката? — запита отегчено крал Родар.

Горещината беше безмилостна към огромния монарх. Лицето му беше червено като домат и целият бе плувнал в пот.

— Около четиридесет левги — отвърна Хетар.

Генерал Варана дойде в галоп на дорестия си жребец откъм челото на колоната. Носеше къса кожена дреха, прост нагръдник и шлем и нямаше отличителни знаци за чина си.

— Мимбратските рицари току-що разбиха още една дружина мурги — докладва той.

— Колко бяха? — запита крал Родар.

— Не повече от двадесет. Трима-четирима избягаха, но алгарите ги преследват.

— Не трябва ли нашите патрули да са на по-голямо разстояние? — вметна крал Анхег и сбърчи лице в ядна гримаса. — Тези кораби не приличат кой знае колко на товарни коли. Не искам с бой да си пробивам път до река Марду, ако изобщо стигнем дотам.

— Имам хора, които разузнават надалеч, Анхег — увери го крал Чо-Хаг.

— Някой натъквал ли се е на малореанци? — попита Анхег.

— Засега не — отговори Чо-Хаг. — Само тули и мурги.

— Явно Закат държи много на Тул Зелик — добави Варана.

— Бих искал да знам нещо повече за него — каза Родар.

— Пратениците на императора докладват, че е чудесен човек — каза Варана. — Културен, благороден, много вежлив.

— Сигурен съм, че може да бъде и друг — възрази Родар. — Надраките са ужасени от него, а да уплашиш един надрак е нужно много.

— Докато остава в Тул Зелик, не ме интересува що за човек е — заяви Анхег.

Полковник Брендиг препускаше към тях от виещата се назад колона.

— Крал Фулрах моли да спрем колоната за почивка — докладва той, щом спря коня си.

— Пак ли? — ядосано викна Анхег.

— Вървим два часа, ваше величество — изтъкна Брендиг. — Походът в тази горещина и прах е много изтощителен за пехотата. Мъжете няма да са боеспособни, ако се преуморят от ходене.