Дейвид Едингс - Последната битка

— Хетар? — повтори Се’недра. — Нямах представа.

— Може би е така, защото съм мимбратка — заключи Ариана. — Жените от моя народ са много чувствителни към признаците на нежни чувства у другите.

След стотина метра Хетар настигна Адара, хвана юздите на коня и, спря го и я попита нещо ядосано. Адара засрамено скри лице с ръцете си. В същия миг леко движение само на пет-шест метра от тях привлече вниманието на Се’недра. Един мург в ризница се изправи между два ниски храста, отметна кафеникавото платнище, под което бе лежал скрит, и опъна късия си лък.

— Хетар! — изкрещя Се’недра.

Хетар беше с гръб, но Адара видя как мъжът се прицелва в него, с отчаяно движение изтръгна юздите от ръката му и накара коня си да скочи към неговия. Конят на Хетар залитна, препъна се и падна, хвърляйки ездача си на земята. В това време Адара шибна с юздата си хълбока на коня си и препусна право към мурга.

Той само леко трепна и пусна стрелата си срещу връхлитащото момиче.

Дори и от това разстояние Се’недра чу ясния звук, който издаде стрелата, когато се заби в Адара. Щеше да си спомня този звук с ужас до края на живота си. Адара рязко се преви, свободната й ръка се вкопчи в стрелата, която стърчеше от гърдите й, но галопиращият й кон не се отклони и прегази мурга. Той падна под тежките копита, претърколи се и отново скочи, хванал дръжката на меча си, но Хетар вече се бе озовал до него със сабя в ръка. Мургът изрева и падна посечен.

Хетар се обърна вбесено към Адара. От сабята му се стичаше кръв.

— Що за глупост… — кресна той, но викът му отведнъж замръзна. Тя се беше килнала на една страна, тъмната й коса се беше разпиляла като воал около бледото й лице. Притисна ръце към гърдите си, после бавно се олюля и падна от седлото.

Със сподавен вик Хетар изпусна сабята си и се затича към нея.

— Адара! — извика принцесата и ужасена закри очите си с ръце.

Хетар внимателно обърна раненото момиче по гръб. Стрелата, която стърчеше от гърдите й, потрепваше в ритъм с неравномерното биене на сърцето й.

Хетар взе Адара на ръце, гледаше покрусен бледото й лице и повтаряше със сподавен глас:

— Малка глупачка… малката ми глупачка.

Ариана скочи от седлото още в движение, дотича до тях и каза строго:

— Не я местете, милорд. Стрелата е пронизала дробовете й и ако я местите, острият й връх ще я доубие.

— Извади я — каза Хетар през зъби.

— Не, милорд. Ако изтегля стрелата сега, ще й навредя повече, отколкото ако я оставя.

— Не мога да понеса да я гледам със стръчащата от нея стрела — простена той.

— Тогава не гледайте, милорд — безцеремонно отвърна Ариана, клекна до Адара и постави опитната си ръка на наранената шия на момичето.

— Не е мъртва, нали? — умолително попита Хетар.

Ариана поклати глава.

— Тежко ранена е, но животът все още пулсира във вените й. Наредете на хората си веднага да направят носилка. Трябва незабавно да пренесем нашата скъпа приятелка до крепостта и да я оставим на грижите на лейди Поулгара, иначе душата й ще отлети.

— Ти не можеш ли да направиш нещо? — извика безпомощно Хетар.

— Не и в тази изгорена от слънцето пустош, милорд. Нямам нито инструменти, нито лекове, а и уменията ми могат да се окажат недостатъчни. Единствената ни надежда е лейди Поулгара. Носилката, милорд! Бързо!

Лицето на Поулгара беше мрачно, а погледът й — остър като кремък, когато излезе от болничната стая на Адара късно същия следобед.

— Как е тя? — попита Хетар. Той беше крачил напред-назад пред вратата часове наред, като често спираше и удряше яростно по грубите каменни стени с безсилните си юмруци.

— Малко по-добре — отвърна Поулгара. — Кризата премина, но все още е ужасно слаба. Попита за тебе.

— Нали ще се оправи? — Във въпроса на Хетар се прокрадна страх.

— Може би, стига да няма усложнения. Тя е млада, а и раната изглеждаше по-страшна, отколкото се оказа всъщност. Дадох й нещо, което ще я направи много разговорлива, но не оставайте дълго при нея.

Поулгара погледна набразденото от сълзи лице на Се’недра.

— Ела в стаята ми след като я видиш, принцесо. Трябва да си поговорим.

Порцелановобялото лице на Адара контрастираше с ореола на разпуснатата й по цялата възглавница тъмна коса. Беше изключително бледа, но въпреки че погледът й беше малко замъглен, очите й блестяха силно. Ариана приседна тихо до леглото.

— Как си, Адара? — попита Се’недра с бодрия тон, с който се говори на болен човек.

Адара й се усмихна изнурено.