Дейвид Едингс - Последната битка

Всъщност тя не зададе въпроса просто така, защото вече имаше планове за деня.

— Бродирането е добра възможност — отвърна Ариана. — С него пръстите и очите имат приятно занимание, а умът и устните са свободни за разговор.

Адара въздъхна дълбоко.

— Или можем да отидем да наблюдаваме моя господар, докато командва своите подчинени във военната им подготовка. — Обикновено Ариана си намираше някакъв повод да гледа Лелдорин поне половината ден.

— Не съм много сигурна дали днес искам отново да гледам как група мъже се целят в сламени чучела със стрели — каза Адара с остър тон.

Се’недра се намеси моментално, за да предотврати назряващата препирня.

— Можем да направим оглед на крепостта.

— Се’недра, разглеждали сме всяка постройка в крепостта поне десет пъти — рязко отвърна Адара. — И ако някой любезен сержант ми обясни отново как работи катапултът, ще се разкрещя!

— Обаче още не сме разгледали другите крепости, нали? — каза предизвикателно принцесата. — Нима според вас това не е част от нашия дълг?

Адара я стрелна с очи и бавно се усмихна.

— Точно така — съгласи се тя. — чудно как не сме се сетили за това по-рано. Явно сме много разсеяни.

По лицето на Ариана се изписа загриженост.

— Опасявам се, че крал Родар ще бъде абсолютно непреклонен в аргументите си против подобен план — възрази тя.

— Родар го няма — посочи Се’недра. — Замина с крал Фулрах да направи инвентаризация на главните складове.

— Лейди Поулгара най-вероятно също няма да одобри това — продължи Ариана, но тонът й подсказваше, че започва да се предава.

— Лейди Поулгара се съветва с вълшебника Белдин — каза Адара. В очите й затанцуваха игриви пламъчета.

Се’недра се усмихна победоносно.

— Излиза, че решението зависи само от нас.

— Като се върнем, ще ни мъмрят — каза Ариана.

— Но ние ще се разкаем, нали? — изкикоти се Се’недра.

След четвърт час принцесата и двете й приятелки, облечени в алгарски костюми за езда от мека черна кожа, преминаха в лек галоп през централната порта на огромната крепост. Придружаваше ги Олбан, най-младият син на регента на Рива. На него идеята не му допадна, но Се’недра не му даде нито възможност да възрази, нито време да изпрати вест до някой, който би могъл да се намеси и да ги спре. Олбан изглеждаше притеснен, но както винаги придружи кралицата, без да задава въпроси.

Рововете пред крепостните стени със забити на дъното остри колове бяха много интересни, но абсолютно еднакви, и човек трябваше да има доста необичайна нагласа, за да изпита удоволствие от разглеждането на майсторски изкопаните укрепления.

— Много добре — каза с приветлива усмивка Се’недра на драснианския копиеносец, застанал на пост на върха на един насип. — Прекрасни ровове и отлично подострени колове. — После погледна унилия пейзаж. — Откъде сте намерили толкова много дървета?

— Сендарите ги докараха, ваше величество — отвърна той. — От някакво място на север. Тулите ги нарязаха и ги подостриха. Те са много добри майстори на колове, стига да им кажеш какво искаш.

— Оттук не мина ли един конен патрул? Преди около половин час? — попита Се’недра.

— Да, ваше величество. Лорд Хетар от Алгария с няколко от неговите хора. Тръгнаха натам — каза постовият и посочи на юг.

— О! Ако някой попита, кажете, че ще се присъединим към него. Ще се върнем след няколко часа.

Постовият изглеждаше доста разколебан, но Се’недра побърза да предотврати всякакви възражения.

— Лорд Хетар обеща да ни чака до южната стена на крепостта — добави тя.

После се обърна към спътничките си.

— Наистина не трябва да го караме да ни чака твърде дълго. Вие двете се забавихте прекалено много, докато се преоблечете.

Усмихна се мило на постовия и допълни:

— Нали разбираш, костюмът за езда трябва да е точно този, а не друг, а косата непременно трябва да се вчеше още един път. Понякога още един път трае цяла вечност. Хайде, дами. Трябва да побързаме, иначе лорд Хетар ще ни се разсърди.

И като се изкикоти високо, принцесата пришпори Ноубъл в галоп на юг.

— Се’недра! — възкликна Ариана, след като се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути. — Ти го излъга!

— Разбира се.

— Но това е ужасно!

— Не и наполовина толкова ужасно, колкото да прекараме още един ден в бродиране на маргаритките на някаква глупава фуста — отвърна принцесата.

Напуснаха укрепленията и пресякоха няколко ниски възвишения, изгорени от слънцето до кафяво. Долината от другата им страна бе огромна. Сиво-кафяви планини без нито едно дърво я обграждаха и се събираха в другия и край. Докато галопираха през обширното поле, момичетата се чувстваха нищожни на фона на околния пейзаж. Конете им приличаха на мравки, които пълзят към величествените планини.