Дейвид Едингс - Последната битка

— Е, да видим.

— Просто няма да повярваш.

— Анхег, изплюй камъчето.

— Ще получим подкрепления. Ислена и Порен са били доста заети през последните седмици.

Поулгара го погледна рязко.

— Знаеш ли — сподели Анхег, докато разгъваше писмото, — дори не знаех, че Ислена може да чете и пише, а сега виж какво става.

— Не бъди толкова тайнствен, Анхег — каза Поулгара. — Какво са измислили дамите?

— Доколкото разбирам, култът към Мечката се е държал малко непочтено след като сме заминали. Гродег е решил, че в отсъствието на мъжете ще може да завземе властта. Членовете на култа са проникнали в драснианските служби в Боктор, а самият Гродег е станал доста напорист във Вал Алорн. Сякаш отдавна са се подготвяли за това. Както и да е, Порен и Ислена обменили информация и когато разбрали колко близо е Гродег до властта и в двете кралства, Порен изгонила от Боктор всички членове на култа, а Ислена натоварила всички от Вал Алорн и ги изпратила в армията.

— Какво?!

— Не е ли впечатляващо?

По грубото лице на Анхег се плъзна усмивка.

— Най-хубавото е, че е успяла да направи това, което аз не бих могъл. Не се очаква жените да са запознати с подробностите около арестуването на жреци и благородници. Така че това, което би било огромна несправедливост от моя страна, сега ще бъде отдадено на нейното незнание. Ще трябва да се извиня на Гродег, разбира се, но ще бъде твърде късно. Привържениците му ще са вече тук и няма да имат реални основания да се върнат у дома.

Родар също се усмихна подличко.

— Как е реагирал Гродег?

— Бил е направо бесен. Предполагам, че Ислена лично е разговаряла с него. Поставила е въпроса така: или да се присъедини към армията, или да отиде в затвора.

— Не можеш да хвърлиш в затвора висшия жрец на Белар! — възкликна Родар.

— Ислена не го знае и Гродег е наясно с това. Щеше да го окове и да го хвърли в най-мрачната килия преди някой да е успял да й каже, че е незаконно. Представяш ли си как моята Ислена е поставила ултиматум на стария разбойник?

В гласа на Анхег прозвуча гордост.

— Рано или късно това щеше да се случи — отбеляза с усмивка Родар.

Анхег кимна.

— Култът се гордее с борбеността си, нали?

Анхег отново кимна с усмивка.

— Ще бъдат най-подходящи за челните редици при атаките, не мислиш ли?

Усмивката на Анхег стана още по-широка.

— Предполагам, че ще дадат много жертви — допусна кралят на Драсния.

— За една благородна кауза все пак — отвърна Анхег лукаво.

— Ще спрете ли да злорадствате, вие двамата? Смятам да отведа принцесата на сянка — каза Поулгара на двамата монарси.

През следващите няколко дни укреплението кипеше. Дори когато и последният черекски кораб беше качен на върха, алгарите и мимбратите продължиха да бродят и да палят тулските поля.

— Няма никаква растителност в радиус от петдесет левги — докладва Хетар като се върна от поредната обиколка. — Ще трябва да отидем по-далеч, ако искаме да намерим нещо за подпалване.

— Срещнахте ли много мурги? — попита Барак младия мъж с ястребово лице.

— Няколко — сви рамене Хетар. — Не чак толкова, че да стане интересно, но все имаше по някой.

— Как е Мандорален?

— Не съм го виждал от няколко дни — отвърна Хетар. — Но от посоката, в която тръгна, се носи гъст дим. Предполагам, че е доста зает.

— Как изглежда там?

— Не е зле като преминеш хълмовете. Но е доста непроходимо.

— Какво искаш да кажеш с това „непроходимо“? Смятам да прекарам тези кораби през страната.

— Скали, пясък, няколко трънки и никаква вода — отвърна Хетар. — И е по-горещо от пещ.

— Благодаря! — възкликна Анхег.

— Нали ме попита — отвърна Хетар. — А сега ме извини. Имам нужда от нови коне и много факли.

— Пак ли тръгваш? — попита Барак.

— Така поне правя нещо.

Щом и последният кораб беше издигнат, драснианските хаспели започнаха да вдигат тонове храна и оборудване, които много скоро препълниха подготвените складове. Тулите се оказаха незаменими работници — носеха каквото им дадеш и където им наредиш, без да мърморят и да се оплакват. Грубите им черти бяха озарени от благодарност и силно желание да се харесат и Се’недра осъзна, че просто не може да ги мрази, макар че всъщност те бяха врагове. Малко по малко принцесата откри това, което превръщаше живота на тулите в кошмар. Нямаше семейство, което да не е загубило някого на жертвениците на кролимите — съпруг, съпруга, деца, родители. Единствената мисъл в главите им беше да избегнат тази съдба на всяка цена. Постоянният терор беше изтрил всякакви следи от човешки чувства по лицата им. Живееха в ужасна изолация, без любов и приятелство, сковани от вечното очакване и смъртен страх. Страстта на тулските жени нямаше нищо общо с чувствата или морала им. Единственият начин да избегнат ножа беше да са бременни непрекъснато. Те не бяха движени от плътски желания, а от страх, който ги лишаваше от всичко човешко.