Дейвид Едингс - Последната битка

— Идеята беше изцяло твоя — напомни му тя безжалостно.

Когато стигнаха до върха, слънцето беше ниско на запад. Докато крал Родар почти припадаше, принцесата се огледа любопитно. Укрепленията, издигнати на върха, изглеждаха огромни и внушителни. Стените бяха от пръст и камъни и бяха високи около трийсет стъпки. През една отворена порта принцесата успя да види още няколко по-ниски стени, пред които имаше изкопи с остри копия и трънаци. Внушителни наблюдателници се издигаха на равни разстояния по крепостните стени, а зад тях се виждаха палатките на войниците.

Фортовете гъмжаха от мъже, чиито дейности вдигаха облаци прах. Група алгари в лъскави доспехи влезе бавно през портата на красивите си коне. Малко по-късно се появиха мимбратски рицари. На копията им гордо се вееха знамена, копитата на конете им чаткаха по земята — рицарите имаха вид на войни, които търсят град за разрушаване.

Огромните хаспели на ръба на скалите скърцаха и се огъваха под тежестта на черекските кораби. Малко встрани от укрепените стени флотата очакваше последното си придвижване на около петдесет левги преди да се спусне във водите на река Марду.

Придружена от Дурник и Барак, Поулгара се приближи, за да поздрави принцесата и проснатия на земята крал на Драсния.

— Как беше изкачването? — попита Барак.

— Отвратително — изпухтя Родар. — Някой да има нещо за ядене? Току-що стопих поне пет килограма.

— Не личи — каза Барак.

— Подобни усилия не ти се отразяват добре, Родар — каза Поулгара на задъхания монарх. — Защо си толкова упорит?

— Защото изпитвам ужас от височините — отвърна Родар. — Готов съм да се изкача още десет пъти по същия път, само и само да избегна висенето във въздуха. Мисълта за празното пространство под краката ми ме кара да настръхвам.

Барак се засмя.

— Ще ми дадете ли нещо за ядене? — попита Родар умолително.

— Малко студено пиле? — предложи Дурник и му подаде добре изпечена пилешка кълка.

— Къде намерихте това пиле? — попита Родар и нетърпеливо се нахвърли върху кълката.

— Тулите носеха няколко — обясни Дурник.

— Тули ли? — попита Се’недра изненадано. — Какво правят тук тули?

— Предават се — отвърна Дурник. — Няколко села се появиха през последната седмица. Пристигат, сядат пред изкопите и чакат да ги заловим. Много са търпеливи. Понякога минават дни преди някой да намери време да отиде да ги арестува, но това май не ги притеснява.

— Защо искат да ги арестувате? — попита Се’недра.

— Тук няма кролими — обясни Дурник. — Няма жертвеници и остри ножове. Очевидно това им се струва достатъчно, за да се подложат на риска да бъдат пленени. Прибираме ги и им даваме работа по укрепленията. Те са доста добри работници, ако има кой да ги наблюдава.

— Това безопасно ли е? — попита Родар с пълна уста. — Сред тях може да има шпиони.

— Знаем. Но обикновено шпионите са кролими. Тулите не са толкова умни за това, така че кролимите трябва сами да се заемат с тази работа.

Родар спря да яде от изумление.

— Пускате кролими в крепостта?

— Не е толкова опасно — каза Дурник. — Тулите ги разпознават. Оставяме ги сами да се справят с проблема. Обикновено ги завеждат до ръба на скалата и ги бутват. Някои тули смятат обаче, че не е много приятно да пускат кролими върху мъжете, които работят долу, затова ги отвеждат от другата страна, където няма да притеснят никого, ако паднат. Много съобразителни хора са тези тули. Можеш дори да започнеш да ги харесваш след известно време.

— Носът ти е изгорял, Се’недра — обърна се Поулгара към малката принцеса. — Не се ли сети да си сложиш някаква шапка?

— От шапките получавам главоболие — сви рамене Се’недра. — Малко тен няма да ми навреди.

— Трябва да се грижиш за вида си, скъпа — изтъкна Поулгара. — Няма да изглеждаш много величествена с обелен нос.

— Не се тревожи, лельо Поулгара. Ти би могла да оправиш нещата, нали? Знаеш какво имам предвид.

Се’недра размаха ръка, сякаш правеше вълшебство. Поулгара й хвърли леден поглед.

Черекският крал Анхег се приближи, придружен от широкоплещестия регент на Рива, и учтиво попита Родар:

— Добре ли мина изкачването?

— Какво ще кажеш за един удар в носа? — попита го на свой ред Родар.

Крал Анхег се разсмя.

— О, май не сме в добро настроение — констатира той. — Току-що получих добри новини, които би трябвало да те зарадват.

— Писмо? — попита Родар и се изправи тромаво.

Анхег кимна.

— Изпратиха го, докато ти правеше упражненията си по клисурата. Не можеш да си представиш какво става там.