Дейвид Едингс - Последната битка

— Тогава, ако… — Се’недра не можа да продължи.

— Ако Гарион загуби ли?

Поулгара го каза толкова спокойно, че беше очевидно колко много е мислила за тази възможност.

— Тогава Торак ще ме направи своя жена и няма да има сила на този свят, която да е в състояние да го спре.

— По-скоро бих умряла — избъбри принцесата.

— Аз също, Се’недра, но волята на Торак е толкова силна, че той е в състояние дори да ме лиши от желанието да сложа край на живота си. Ако това се случи, може да стане така, че да съм безумно щастлива да бъда негова избраница и любима. Вярвам обаче, че някаква малка част от мен ще остане жива и ще продължи да крещи от ужас в мен през безкрайните векове до края на дните ми.

Звучеше направо ужасно. Принцесата не можа да се овладее. Падна на колене, обгърна с ръце Поулгара и Задача и избухна в сълзи.

— Хайде стига, не плачи Се’недра — каза Поулгара нежно и загали момичето по косата. — Гарион още не е стигнал до Града на вечната нощ, а Торак още спи. Имаме още малко време. Пък и кой знае? Може дори да победим.

В укрепленията кипеше трескава работа. Пехотните части на крал Родар пристигаха от лагера на река Алдур и се изкачваха по лъкатушните пътеки из тясното дефиле до върха на скалата. Храната и оборудването се прекарваха с каруци от главните складове към подножието на скалата, където огромни хаспели вдигаха товарите до площадката на височина една миля. Обикновено преди изгрев слънце щурмовите части от мимбрати и алгари се отправяха на далечни походи в търсене на все още неплячкосани градове. Грабителските набези на нашествениците, краткотрайните обсади на слабо укрепените градове и села на тулите и опожарените огромни ивици сред нивите узряло жито подтикнаха мудните ангараки най-сетне да се опитат да организират нещо като съпротива. Те неизменно бързаха към последното нападнато от мимбратите място, но винаги пристигаха часове и дори дни след тях и намираха само димящи развалини, избити войници и ограбени и ужасени до смърт жители. Когато се мъчеха да пресрещнат бързите алгари, обикновено се натъкваха на акри изгорена земя. Нашествениците вече бяха минали оттам и отчаяните опити на тулите да ги настигнат се оказваха безуспешни.

Не се сетиха, че могат да нападат крепостите, служещи за бази на нападателите. Дори тази идея все пак да се е появила, тя сигурно бе отхвърлена бързо. Тулите не бяха психологически настроени да атакуват силно укрепени крепости. Предпочитаха да се лутат насам-натам и да се оплакват горчиво на съюзниците си, че не получават нужната подкрепа. Малореанците на император Закат твърдо отказваха да се придвижват извън териториите си около Тул Зелик. Мургите обаче навлязоха на няколко пъти в южната част на Тулия, от една страна като знак за подкрепа на идеята за единството на ангараките, но всъщност, както предполагаше крал Родар, като част от маневри в търсене на добра позиция. Техни съгледвачи бяха случайно засечени в близост до самите крепости. Всеки ден от крепостите тръгваха обходни патрули и следяха за мургски шпиони сред безводните хълмове. Сухите каменисти долини бяха претърсвани от драсниански копиеносци и толнедрански легионери. Алгарските кланове си почиваха от дългите си походи, като се забавляваха с импровизираната игра „лов на мурги“. Въпреки че изтъкваха, че жертват свободното си време от чувство на отговорност за сигурността на крепостите, никой не се подлъга от протестите им.

— В този район трябва да се патрулира, Родар — настоятелно каза крал Чо-Хаг. — В края на краищата моите войни изпълняват важен дълг.

— Дълг? — изсумтя Родар. — Качи един алгар на кон, посочи му хълм, който не е огледал от другата страна, и той веднага ще си намери оправдание да отиде дотам.

— Имаш погрешно мнение за нас — отвърна Чо-Хаг с изражение на наранено честолюбие.

— Просто ви познавам.

Се’недра и двете й приятелки гледаха ден след ден как веселите алгарски конници излизат от крепостта и това ги потискаше все повече. Ариана беше свикнала да води уседнал живот и търпеливо да очаква мъжете да се върнат, като всички мимбратски жени, но Адара, братовчедката на Гарион, понасяше много тежко това, че трябва да стои затворена в крепостта. Като всички алгари тя изпитваше вродена необходимост вятърът да брули лицето й, а конските копита да кънтят в ушите й. Не след дълго стана раздразнителна и започна често да въздиша.

— Какво ще правим днес? — ги попита усмихнато Се’недра една сутрин след закуска. — Как ще се забавляваме, докато стане време за обяд?