Дейвид Едингс - Последната битка

— Не бях осъзнала колко е голяма долината — промълви Се’недра, като засенчи очи с ръка и погледна към далечните планински върхове.

Дъното на долината беше плоско като тава. Тук-там имаше ниски бодливи храсти. Земята беше осеяна с кръгли камъни с големината на юмрук. При всяка стъпка на конете във въздуха се вдигаше фин жълт прах. Макар че обяд беше още далеч, слънцето вече грееше като разпалена пещ. Трепкащи вълни нагорещен въздух се носеха над долината и създаваха илюзията, че сиво-зелените прашни храсти танцуват.

Ставаше все по-горещо. Никъде не се виждаше и следа от вода, а потта засъхваше почти мигновено по хълбоците на пръхтящите коне.

— Според мен трябва да помислим за връщане — каза Адара. — Няма да успеем да стигнем до възвишенията в другия край на долината.

— Тя е права, ваше величество — подкрепи я Олбан. — И без това се отдалечихме доста.

Се’недра спря Ноубъл. Белият жребец клюмна глава, като че ли беше на ръба на пълното изтощение.

— Оо, стига си се самосъжалявал! — скара му се тя раздразнено.

Събитията не се развиваха както бе очаквала. Тя се огледа и каза:

— Дали не можем да намерим някаква сянка наблизо?

Устните й бяха пресъхнали, слънцето безмилостно напичаше незащитената й глава.

— Местността не предлага подобно удобство, принцесо — отвърна Ариана.

— Никой ли не се сети да вземе малко вода? — попита Се’недра, бършейки чело с носната си кърпичка.

Никой не носеше вода.

— Може би трябва да се върнем — реши най-накрая тя, макар че погледът й издаваше съжаление. — Тук и без това няма какво толкова да се гледа.

— Идват ездачи — викна Адара и посочи група конници, които се появиха от един дол, врязан под склоновете на близкия хълм.

— Мурги? — попита Олбан и си пое дълбоко дъх. Ръката му се залепи за дръжката на меча.

Адара вдигна ръка над очите си и се вгледа в приближаващите конници.

— Не — отвърна тя, — алгари са. Познавам начина, по който яздят.

— Дано да носят вода — каза Се’недра.

Десетина алгарски конници идваха право към тях, вдигайки огромен облак жълт прах зад себе си. Внезапно Адара ахна и пребледня.

— Какво има? — попита Се’недра.

— Лорд Хетар е с тях — глухо отвърна Адара.

— Как успя да го познаеш от такова разстояние?

Адара прехапа устни и не отговори нищо.

Лицето на Хетар беше свирепо и безпощадно. Той спря потния си кон до тях и рязко попита:

— Какво правите тук?

Шлемът му и дългият кичур черна коса му придаваха дивашки, направо ужасяващ вид.

— Решихме да пояздим, лорд Хетар — отвърна с широка усмивка Се’недра, опитвайки се да го смути с поглед.

Хетар не й обърна внимание, а викна на младия риванец:

— Да не си си загубил ума, Олбан? Защо си им позволил да излязат извън крепостта?

— Аз не мога да казвам на нейно величество какво да прави — отговори решително Олбан.

— О, стига, Хетар! — възрази Се’недра. — Какво лошо има в това да пояздим малко?

— Само вчера убихме трима мурги на по-малко от миля оттук — отговори Хетар. — Ако имате нужда от физически упражнения, бягайте в двора на укреплението. Недейте да яздите просто така без охрана през вражеска територия. Постъпили сте много глупаво, Се’недра. Веднага се връщаме.

Лицето му бе мрачно като морето през зимата, а тонът му не търпеше никакви възражения.

— Ние току-що решихме същото, милорд — каза тихо Адара със сведен поглед.

Хетар огледа внимателно в какво състояние са конете им и изсумтя:

— Ти си от Алгария, лейди Адара. Не се ли сети, че трябва да вземете вода за конете? Явно ти стига умът само да яздиш в жега като тази, без да помислиш за никакви предпазни мерки.

Бледото лице на Адара съвсем посърна. Хетар възмутено поклати глава.

— Дайте вода на конете им — нареди той на един от хората си — и след това ще ги съпроводим обратно. Разходката свърши.

Лицето на Адара пламтеше от почти непоносим срам. Тя се въртеше на седлото и се опитваше да избегне строгия безжалостен поглед на Хетар. Щом напоиха коня й, тя сграбчи юздите и заби пети в хълбоците му. Конят изненадан вдигна предните си копита и се впусна в галоп през каменистата долина към крепостта.

Хетар изруга и препусна след нея.

— Какво прави тя? — възкликна Се’недра,

— Упрекът на лорд Хетар засегна нашата мила приятелка повече, отколкото можеше да понесе — обясни Ариана. — Доброто му мнение за нея е по-важно от собствения й живот.

— Хетар? — Се’недра беше поразена.

— Очите ти не са ли забелязали какво става с нашата скъпа приятелка? — попита леко учудена Ариана. — Ти явно не си наблюдателна, принцесо.