Дейвид Едингс - Последната битка

— Боли ли те?

— Не. — Гласът й звучеше отпаднало. — Не ме боли, но се чувствам доста замаяна.

— Защо направи това, Адара? — запита направо Хетар. — Не трябваше да препускаш срещу мурга.

— Прекарваш прекалено много време с конете, ша-дар — отвърна му Адара с немощна усмивка. — Забравил си да разбираш чувствата на човешките същества.

— Как да разбирам думите ти? — Хетар беше объркан.

— Буквално, милорд Хетар. Ако една кобила погледне с възхищение един жребец, веднага ще разбереш какво е това, нали? Но ако е за хора, просто нищо няма да забележиш.

Тя се закашля.

— Добре ли си? — стреснато попита той.

— Учудващо добре съм, ако се вземе предвид фактът, че умирам.

— Какво говориш? Ти не умираш!

Тя се усмихна.

— Не говори така, моля те. Знам какво означава стрела в гърдите. Затова исках да те видя. Исках да погледна лицето ти още един път.

— Уморена си — рязко каза той. — Ще се почувстваш по-добре като се наспиш.

— Ще заспя, да — отвърна тя тъжно, — но се съмнявам дали ще чувствам нещо след това. Сънят ми ще е сън, от който човек не се събужда.

— Глупости.

— Не са глупости — въздъхна тя. — Е, мили Хетар, най-после успя да избягаш от мен, макар че доста те преследвах. Дори питах Гарион дали не може да ти направи магия.

— Гарион ли?

Тя кимна.

— Виждаш ли колко отчаяна бях? Но той каза, че не можел.

Адара направи гримаса.

— За какво служи вълшебството, ако не можеш да го използваш, за да накараш някого да се влюби?

— Да се влюби?! — повтори той поразен.

— А ти за какво мислеше, че говорим, лорд Хетар? За времето ли?

Тя му се усмихна нежно.

— Понякога си невероятно глупав.

Той я гледаше като хипнотизиран.

— Не се притеснявай, Хетар. Не след дълго ще спра да те преследвам и ще бъдеш свободен.

— Ще говорим за това, когато се оправиш — замислено промълви той.

— Няма да се оправя. Не чу ли? Аз умирам, Хетар.

— Не, не умираш. Поулгара ни увери, че ще оздравееш.

Адара хвърли поглед към Ариана.

— Раната ти не е смъртоносна, скъпа приятелко — потвърди с удоволствие Ариана. — Ти наистина няма да умреш.

Адара затвори очи и промърмори:

— Колко неловко! — Страните й поруменяха. После пак отвори очи и заяви: — Моля за извинение, Хетар. Нямаше да кажа всичко това, ако знаех, че моите грижовни лекари ще ми спасят живота. Веднага щом се изправя на крака и оздравея, ще се върна в моя клан. Повече никога няма да те тормозя с глупави изблици на откровение.

Хетар я гледаше. Ъгловатото му лице беше безизразно.

— Това няма да ми хареса — каза той и пое нежно ръката й. — Има неща, за които ти и аз трябва да поговорим. Не е сега моментът, нито мястото, обаче след това да не се опиташ да станеш недостъпна.

— Ти си просто любезен — каза тя с въздишка.

— Не. Практичен съм. Ти ми каза нещо, за което ще мисля, докато се чудя как да избиваме мургите. Може би ще ми е нужно време да свикна, но след като обмисля всичко, ще се наложи да си поговорим.

Тя прехапа устни, опита се да скрие лицето си и възкликна:

— Колко съм глупава! Ако наблюдавах това отстрани, щях да се присмея на себе си. Наистина ще е по-добре да не се видим никога повече.

— Не — твърдо отсече той, без да пуска ръката й. — Няма да е по-добре. И не се опитвай да се скриеш от мен, защото ще те намеря, дори ако трябва да пратя всички коне на Алгария да те търсят.

Тя го погледна изненадано.

— Аз съм ша-дар, не забравяй. Конете правят каквото им кажа.

— Това не е честно — възрази тя.

Той я погледна с насмешка и отвърна:

— А беше ли честно да караш Гарион да приложи вълшебството си върху мен?

— О, небеса! — възкликна Адара и се изчерви.

— Тя трябва да си почине — намеси се Ариана. — Утре пак ще говорите.

Когато излязоха в коридора, Се’недра се обърна към високия мъж и му се скара:

— Можеше да й кажеш нещо по-мило.

— Щеше да е прибързано — отвърна той. — Ние сме доста сдържани по природа, принцесо. Не говорим само да се намираме на приказки. Адара ме разбра много добре.

Хетар изглеждаше войнствено както обикновено — суровото изражение на скулестото му лице се подсилваше от подобния на грива кичур коса, преметнат през рамото му. Погледът му обаче беше по-мек, а врязалата се между веждите му резка показваше, че е объркан.

— Нали Поулгара искаше да те види? — попита той.

Това беше отпращане, макар и доста вежливо. Се’недра се отдалечи, мърморейки си под нос за липсата на деликатност у мъжката половина на човечеството.