Дейвид Едингс - Последната битка

Изкачването на черекската флота по източната стена отне цели две седмици и крал Родар видимо се ядосваше при всяка стъпка на операцията.

— Знаеше, че това ще ни отнеме време, Родар — каза Се’недра, докато той пухтеше и псуваше. — Защо се ядосваш толкова?

— Защото корабите са на открито, Се’недра — отвърна той сприхаво. — Няма никакъв начин да ги скрием, докато не ги изкачат на върха. Тези кораби са ключът към успеха на цялата ни кампания и ако някой случайно се досети какво става, ще ни се наложи да се изправим срещу всички ангараки, а не само срещу тулите.

— Прекалено много се тревожиш — каза тя. — Чо-Хаг и Кородулин правят всичко, което е по силите им, а Закат и Таур Ургас си имат други грижи.

— Сигурно е прекрасно да си толкова спокойна, без значение какво става наоколо — каза той саркастично.

— Не бъди груб, Родар — отвърна тя.

Генерал Варана, облечен в помпозната си толнедранска мантия, се клатушкаше насреща им и по лицето му личеше, че се кани да им предложи нещо ново.

— Варана! — избухна Родар. — Защо не си облечеш униформата?

— Защото съм тук на неофициално посещение, ваше величество — отвърна спокойно генералът. — Толнедра запази неутралитет, ако си спомняте.

— Това е измислица и всички го знаем много добре.

— Необходима измислица, трябва да признаете. Императорът все още поддържа дипломатически отношения с Таур Ургас и Закат. Това ще стане невъзможно, ако някой зърне толнедрански генерал да се мотае тук в униформа.

Той направи кратка пауза.

— Ще се обиди ли ваше величество, ако направя едно предложение?

— Зависи от предложението — отвърна троснато Родар, но веднага промени тона си и се извини. — Извинявай, Варана. Това забавяне ме изнервя. Какво имаш предвид?

— Мислех си дали не е по-разумно да изтеглите командването на върха. Вероятно ще искате всичко да е наред, когато пристигне пехотата.

Крал Родар се втренчи в черекския кораб, закрепен на ръба на скалата, и заяви:

— Няма да се кача на такова нещо, Варана.

— Съвсем безопасно е, ваше величество — увери го Варана. — Аз самият се качвах няколко пъти вече. Дори лейди Поулгара пое нагоре тази сутрин.

— Поулгара би могла да полети, ако нещо се обърка — каза Родар. — Аз не притежавам нейните способности. Представяш ли си каква огромна дупка ще направя в земята, ако падна от такава височина?

— Алтернативата е изключително изморителна, ваше величество. Има няколко клисури, които се спускат от върха. Изравнихме ги малко, за да могат да се движат конете, но все пак са много стръмни.

— Няма да ми навреди, ако се поизпотя малко.

— Както желае ваше величество.

— Ще ти правя компания, Родар — предложи весело Се’недра.

Той й хвърли подозрителен поглед.

— И аз не се доверявам особено на машините — призна тя. — Щом се преоблека, можем да тръгнем.

— Искаш да го направим днес? — попита монархът с печален глас.

— Защо да отлагаме?

— Мога да измисля поне десетина причини.

Думата стръмни се оказа доста мека за това, което ги очакваше. „Отвесни“ щеше да е доста по-точно определение. Наклонът правеше язденето абсолютно невъзможно, но от двете страни на пътеката бяха опънати въжета, които им помагаха при изкачването. Облечена в къса дриадска туника, Се’недра сменяше ръцете си по въжето със сръчността на катеричка. Крал Родар обаче се придвижваше доста по-бавно.

— Моля те, престани да стенеш, Родар — каза му тя, след като се катериха около час. — Мучиш като болна крава.

— Това не е честно, Се’недра — изхриптя той и спря, за да попие потта от лицето си.

— Не си спомням да съм обещавала, че ще съм честна — отвърна тя с игрива усмивка. — Хайде тръгвай, че ни чака още много път.

Тя се обърна и измина още петдесет метра нагоре.

— Не мислиш ли, че си малко разсъблечена? — изпухтя той неодобрително. — Истинските дами не показват толкова много краката си.

— Какво ми е на краката?

— Голи са.

— Не бъди такъв моралист. Така ми е удобно, а в момента нищо друго няма значение. Идваш ли, или оставаш тук?

Родар изстена отново.

— Не е ли време за обяд вече?

— Току-що обядвахме.

— Така ли? Забравил съм.

— Ти очевидно забравяш за последното ядене още преди да са изчистили трохите.

— Това е природата на дебелия човек, Се’недра — въздъхна той. — Последното хранене е история. Това, което има значение, е следващото.

Родар погледа тъжно стръмните скали пред тях и изстена отново.