Дейвид Едингс - Последната битка

— Не. Не и този път. Разработи ли план за оттеглянето си? Ще е малко трудно да отстъпваш, след като войските ти участват в сражение.

— Точно затова пазя мимбратите — отговори Родар. — За една последна атака. Щом видим сигнала на Анхег, Мандорален и хората му ще избутат назад малореанците, а ние ще побегнем като зайци.

— Атаката само ще ги забави — отбеляза Варана. — След това отново ще тръгнат след теб.

— Ще се прегрупираме нагоре по реката — каза Родар.

— Ще ви отнеме доста време да се доберете до укреплението, ако ще спирате да се биете на всяка половин миля — каза Варана.

— Знам — озъби се Родар ядосано. — Имаш ли по-добра идея?

— Не — отвърна Варана. — Само ти казвам.

— Къде е този сигнал? — отново попита Родар.

На един усамотен склон, далеч от бойното поле, простодушното крепостно момче от арендската гора свиреше на флейтата си. Мелодията печално се извисяваше към небето. Момчето не разбираше нищо от битки и незабелязано се беше отклонило от армията. Сега седеше само̀ на тревистия склон под топлите утринни лъчи и изливаше душата си в песента.

Един малореански войник пълзеше зад него с изваден меч. Очевидно нямаше никакъв усет за музиката. Не знаеше или просто не го беше грижа, че това е най-красивата песен, звучала някога на този свят.

Песента секна внезапно и така и не продължи.

Потокът ранени, който се виеше до импровизираната болница на Ариана, ставаше все по-голям и измореното мимбратско момиче скоро беше принудено да вземе няколко мъчителни решения. Само тези мъже, които имаха шанс да оцелеят, можеха да бъдат лекувани. На смъртоносно ранените се даваше горчива отвара от билки, която облекчаваше болката им, и после ги оставяха да умрат. Това решение късаше сърцето на Ариана и тя работеше със сълзи на очи.

Бранд, регентът на Рива, влезе в палатката с покрусено лице. Огромната му ризница беше изцапана с кръв, широкият му щит беше жестоко прорязан от мечовете на враговете. Зад него тримата му сина прикрепяха ранения Олбан.

— Ще се погрижиш ли за него? — попита Бранд прегракнало.

Един-единствен поглед обаче подсказа на русото момиче, че раната в гърдите на Олбан е смъртоносна.

— Мога да облекча болката му — отвърна тя уклончиво, клекна до младия мъж, повдигна главата му и поднесе чаша с отвара към устните му.

— Татко — каза немощно Олбан, след като изпи чашата. — Трябва да ти кажа нещо.

— Ще имаме достатъчно време за това и по-късно — каза Бранд сърдито. — Като се оправиш.

— Аз няма да се оправя, татко — прошепна Олбан.

— Глупости — каза Бранд, но гласът му прозвуча доста неубедително.

— Не ми остава много време, татко — каза Олбан и се изкашля немощно. — Моля те, изслушай ме.

— Добре, Олбан — каза регентът на Рива и се наведе, за да долови думите на сина си.

— В Рива… като дойде Белгарион… се чувствах унижен, защото ти отнеха властта. Не можах да го понеса, татко.

Олбан се закашля отново, по устните му се появи кървава пяна.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Олбан — каза Бранд нежно.

— Познавам те… сега — въздъхна Олбан. — Но тогава бях млад и горд, а Белгарион… съвсем неизвестен сендар… те беше изместил от мястото, което ти беше заслужил.

— Знаеш, че всъщност аз просто изпълнявах тази длъжност, докато се върне кралят на Рива, Олбан — каза Бранд. — Белгарион е риванският крал. Това няма нищо общо с положението или длъжността. Става дума за дълг и той е негов, а не мой.

— Мразех го — прошепна Олбан. — Започнах да го следя непрекъснато. Където и да отидеше, аз бях зад него.

— Защо? — попита Бранд.

— Отначало не знаех. Но един ден той излезе от тронната зала, облечен с кралската си роба и короната. Изглеждаше толкова надут… като че ли наистина беше крал, а не обикновен сендарски слуга. Тогава разбрах какво трябва да направя. Извадих камата си и я хвърлих в гърба му.

Лицето на Бранд изведнъж се скова.

— Дълго след това се опитвах да го избягвам — продължи Олбан. — Знаех, че това, което бях направил, е грешка… още когато камата се изплъзна от пръстите ми. Мислех си, че ако стоя настрана от него, той никога няма да разбере, че аз съм този, който се е опитал да го убие. Но той притежава сила, татко. Той може да прозре неща, които никой мъж не е в състояние да разбере. Един ден той ме издебна и ми върна камата, която бях хвърлил по него, и ми каза, че не трябва да казвам на никого какво съм направил. Направи го заради теб, татко… за да скрие позора ми от теб.