Дейвид Едингс - Последната битка

— Добре — кимна Фулрах. — Мислиш ли, че ще си опитат да ни последват?

— Ще се опитам да ги откажа от това намерение — изхили се Чо-Хаг. — Имаш ли представа какво става отвъд реката?

— Трудно е да се каже, но сякаш не изглежда много добре.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да им изпратим помощ?

— Поне засега, не — отвърна Фулрах.

— И аз не сещам как да го направим. — Чо-Хаг пак се качи на седлото. — Ще отида да дам инструкции на Андориг. Дръжте си очите отворени за сигнала на Анхег.

„Белгарат — повика Се’недра тихо, стиснала здраво амулета на врата си. — Белгарат, чуваш ли ме?“

Стоеше на няколко метра от Дурник, който се бе навел над безжизнената Поулгара. Затворила очи, принцесата се опитваше да концентрира всяка частица от мисълта си, за да достигне със сърцето си древния магьосник.

„Се’недра? — Гласът на стареца прозвуча ясно, сякаш той стоеше до нея. — Какво правиш? Къде е Поулгара?“

„О, Белгарат. — Принцесата почти изстена от облекчение. — Помогни ни. Лейди Поулгара е в безсъзнание, а малореанците атакуват отново. Те ни избиват, Белгарат. Помогни ни.“

„Спри за малко — заповяда й той рязко. — Какво стана с Поул? Къде сте?“

„В Тул Марду — отвърна Се’недра. — Трябва да завземем града, за да може флотата на Черек да продължи надолу по реката. Малореанците и мургите ни нападнаха. Атакуват ни от сутринта.“

Белгарат започна да проклина, после попита:

„Какво й е на Поул?“

„Кролимите предизвикаха ужасна буря, после се появи мъгла. Лейди Поулгара и Белдин накараха вятъра да духа силно и след това тя припадна. Белдин каза, че се била изтощила и трябвало да я оставим да спи.“

„Къде е Белдин?“

„Каза, че трябвало да държи под око кролимите. Можеш ли да ни помогнеш?“

„Се’недра, аз съм на стотици левги от вас, с Гарион и Силк сме в Малореа, съвсем близо до Торак. Само да вдигна ръка и ще го събудя, а Гарион още не е готов да се срещне с него.“

„Значи сме обречени!“

„Престани — извика той. — Не е време за истерии. Трябва да събудиш Поулгара.“

„Вече опитахме, пък и Белдин каза, че трябвало да я оставим да спи.“

„Може да си почива по-късно — отвърна троснато Белгарат. — Там ли е чантата й, онази, дето си носи билките в нея?“

„М-м-мисля, че да. Дурник я разнасяше преди малко.“

„Дурник е с теб? Добре. Слушай сега внимателно. Вземи чантата и я отвори. Това, което ти трябва, е в копринена торбичка. Не отваряй никакви буркани и шишенца. В тях Поул държи отровите си. В една от копринените торбички ще намериш жълто прахче. Има много остра миризма. Сложи една лъжичка от него във вряща вода, постави чайника до главата на Поул и я покрий с наметалото, за да вдишва изпаренията.“

„И какво ще стане?“

„Ще се събуди.“

„Сигурен ли си?“

„Не спори с мен, Се’недра. Ще се събуди, повярвай ми. Тези изпарения ще събудят и пън. А като се събуди, тя знае какво да прави.“

Се’недра се поколеба за момент, после попита:

„Гарион там ли е?“

„Спи. Имахме трудна нощ.“

„Като се събуди, кажи му, че го обичам.“

Каза го много бързо, сякаш се страхуваше, че ако размисли, няма да може да го изрече.

„Защо да го обърквам?“ — попита старецът.

„Белгарат!“

„Само те дразня. Ще му кажа. Сега се залавяй за работа и не ме викай повече. Опитвам се да се промъкна до Торак, а това е невъзможно, когато крещиш на някой, който се намира на хиляди левги.“

„Ние не крещим.“

„Разбира се, че крещим, това е специален начин за крещене. Сега махни ръка от амулета и се залавяй за работа.“

След това гласът му се изгуби.

Се’недра свърши всичко, което й бе казал Белгарат. Задача стоеше до нея и я наблюдаваше с любопитство.

— Какво правиш, принцесо? — попита Дурник.

— Приготвям нещо, с което ще направя почивката й по-приятна — излъга Се’недра.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Някои от тези неща са много опасни.

— Знам какво търся — отвърна тя. — Имай ми доверие, Дурник.

Прахът, който най-после намери, беше с толкова люта миризма, че от очите й потекоха сълзи. Тя измери внимателно необходимото количество и го пусна в чайника. Изпаренията бяха ужасни и принцесата извърна глава, докато пренасяше чайника до мястото, където лежеше Поулгара. Постави го до бледото й лице и я покри с наметалото, после каза на ковача:

— Дай ми една пръчка.

Дурник, чието съмнение беше изписано по лицето му, й подаде една счупена стрела. Се’недра я заби в земята и направи нещо като палатка над чайника и лицето на леля Поул.